— Накъде, Сандокан?
— Не зная, Яниш. Ще отидем там. където иска тя, далеч от тези морета и земи, толкова далеч, че да не чуваме никога за тях. Ако остана наблизо, не бих могъл да устоя на изкушението да се върна в Момпрацем.
— Така да бъде! Да отидем да започнем последната битка, а после да вървим далеч — каза Яниш примирено. — Но борбата ще бъде жестока, Сандокан. Лордът ще предприеме отчаян щурм.
— И ще намери бърлогата на Тигъра непревземаема. Досега никой не е посмял да пристъпи бреговете на моя остров и той няма да успее да ги докосне. Ще видиш какво ще направим, за да не може да ни смаже флотилията, която ще прати срещу нас. Така ще укрепим селището, че да устои и на най-страшната бомбардировка. Тигъра още не е укротен, ще реве силно и ще всява страх сред неприятелските редици.
— А ако са по-многобройни от нас? Знаеш, че холандците са в съюз с англичаните, за да изтребят пиратите. Двете флоти може да се съединят, за да нанесат смъртен удар на Момпрацем.
— Ако трябва да се видя победен, ще подпаля барутните погреби и всички ще хвръкнем във въздуха, заедно със селището и корабите. Не бих могъл да се примиря със загубата на момичето. По-скоро предпочитам и двамата да умрем, отколкото да ми я отнемат.
— Да се надяваме, че това няма да се случи, Сандокан. Малайския тигър сведе глава и въздъхна.
— Но аз имам лошо предчувствие — каза той след кратко мълчание.
— Какво? — попита Яниш с тревога.
Сандокан не отговори. Остави португалеца и отиде на носа, където се облегна на парапета, излагайки пламналото си лице на нощния бриз. Беше неспокоен, дълбоки бръчки браздяха челото му и от време на време въздишаше тежко.
— Съдба!… Й всичко заради онова неземно същество. Заради нея трябва да загубя всичко, всичко, дори това море, което обичах и наричах мое! Ще го завладеят ония, с които от дванадесет години воювам непрекъснато, ония, които ме свалиха от трона и ме захвърлиха в калта, ония, които избиха всичките ми близки — майка, братя и сестри!… Ах, ти се оплакваш — продължи той, гледайки морето което клокочеше пред носа на платнохода, — ти стенеш, ти не искаш да те владеят англичаните, не искаш да станеш пак спокойно, както беше преди аз да дойда тук. И на мен не ми е леко! Ако можех да плача, бих пролял потоци сълзи. Но какъв смисъл има да се оплакваме сега? Божественото момиче ще ме възнагради за всички загуби.
Той сложи ръце на челото си, сякаш искаше да прогони всички мисли, които се рояха в главата му, после се изправи и с бавни стъпки слезе в каютата.
Спря се, защото чу Мариана да говори.
— Не, не, оставете ме — казваше девойката задъхано, — аз не съм вече ваша… Аз принадлежа на Малайския тигър… Защо искате да ме разделите от него?… Махнете Уилям, мразя го, махнете го, махнете го!…
— Сънува — прошепна Сандокан. — Спи спокойно, мила, тук няма никаква опасност за теб! Аз бдя и за да те изтръгнат от мен, трябва да минат през трупа ми.
Отвори вратата на каютата и погледна. Мариана спеше, дишайки тежко, и размахваше ръце, сякаш се мъчеше да отблъсне някакво видение. Изпълнен с нежност, пиратът й се любува няколко мига, после се отдръпна безшумно и влезе в своята каюта.
На другия ден платноходът, който цяла нощ бе пътувал с не малка скорост, се намираше само на шестдесет мили от Момпрацем.
Вече всички се смятаха на сигурно място. Но ето че португалецът, който наблюдаваше внимателно хоризонта, съзря тънък стълб дим.
— Охо! — възкликна той. — Друг кръстосвач ли се задава? Доколкото знам, в тази част на морето няма вулкани.
Взе далекоглед и се покатери до върха на гротмачтата, наблюдавайки напрегнато дима, който значително бе наближил. Когато, слезе, челото му бе свъсено.
— Какво има, Яниш? — попита го Сандокан, който се бе върнал на палубата
— Открих една канонерка, брате.
— Не е голяма беда.
— Знам, че няма да посмее да ни закачи, защото тези кораби обикновено са въоръжени само с един топ. Безпокои ме друго.
— Какво?
— Корабът идва от запад, може би от Момпрасем.
— Аха!
— Ако в наше отсъствие неприятелска флота е бомбардирала гнездото ни…
— Момпрасем бомбардиран? — възкликна един звънлив глас зад тях.
Сандокан се обърна бързо и видя пред себе си Мариана.
— Ах, ти ли си, моя приятелко! Мислех, че още спиш.