— Току-що станах. А вие за какво си говорите? Да не ни дебне нова опасност?
— Не, Мариана — успокои я Сандокан. — Но се безпокоим, че една канонерка идва от запад, сиреч откъм Момпрацем.
— Страхуваш се да не е обстрелвала твоето гнездо?
— Да, и че не е била сама, защото само един залп на нашите топове би бил достатъчен да я потопи.
— Ай! — възкликна Яниш и пристъпи напред.
— Какво виждаш?
— Канонерката ни забеляза и зави на борд, отправяйки се към нас.
— Ще дойде да ни следи — рече Сандокан.
Наистина канонерката — една от най-малките, с вместимост сто тона и само едно оръдие на кърмата — наближи на хиляда метра, после зави на борд, но не се отдалечи съвсем — на десетина мили на изток непрекъснато се виждаше дима от комина й. Пиратите не се тревожеха от това, защото добре знаеха, че малкото корабче няма да посмее да се хвърли срещу платнохода, който бе така въоръжен, че можеше да излезе на глава с четирима такива неприятели.
Към обед един пират, който се бе качил на фокреята да оправя някакво въже, посочи Момпрацем — непристъпното гнездо на Малайския тигър.
Там, където небето и морето се сливаха, се мяркаше тънка ивица с неопределен цвят, която постепенно зеленееше.
— Бързо, бързо! — викна Сандокан, обзет от силна тревога.
— От какво се страхуваш? — попита Мариана.
— Не знам, но сърцето ми подсказва, че там е станало нещо. Канонерката още ли ни следи?
— Да, виждам дим на изток — отвърна Яниш.
— Лош знак.
— И аз се боя, Сандокан.
— Ти не виждаш ли нещо?
Яниш насочи далекогледа и няколко минути се взира в далечината.
— Виждам закотвените в залива прао. Сандокан си отдъхна и радост озари очите му:
— Да се надяваме…
Тласкано от благоприятен вятър, пиратското прао за един час стигна на няколко мили от острова и се насочи към залива, който се простираше пред селището.
Вече бяха толкова близко, че можеха да различат ясно укрепленията, складовете и колибите. Пиратското знаме се развяваше на върха на голямата колиба, кацнала на скалата, но корабите в залива не бяха вече така многобройни. Виждаха се срутени бастиони, полуизгорени колиби, селището беше почти опустошено.
— Ах, станало е това, което подозирах — възкликна с болка Сандокан. — Неприятелят е нападнал нашето убежище.
— Така е — въздъхна Яниш опечален Мариана бе покрусена от мъката на Сандокан:
— Клети приятелю, врагът е използувал твоето отсъствие
— Да — поклати тъжно глава Сандокан, — моят страшен и непристъпен остров е осквернен, славата ми — помрачена завинаги!
XXVI.
Страшният остров Момпрацем, при вида на който трепереха и най-смелите, уви, беше не само засегнат, а за малко не падна в ръцете на неприятеля.
Англичаните, навярно осведомени за заминаването на Сандокан и уверени, че ще намерят слаб гарнизон, най-неочаквано бяха нападнали острова, като бяха бомбардирали укрепленията, потопили много кораби и опожарили част от селището. Бяха се осмелили дори да стоварят войски, за да се опитат да го превземат, но храбрият Джиро-Батол със своите тигри накрая успял да ги отблъсне Врагът бил принуден да се оттегли, страхувайки се да не бъде изненадан в гръб от платноходите на Сандокан.
Когато Сандокан с хората си слезе на брега, пиратите от Момпрацем, останали наполовина, се втурнаха да го посрещнат с възторжени викове „да живее“, призовавайки за мъст срещу нашествениците.
— Да вървим в Лабуай, Малайски тигре! — ревяха всички в един глас. — Да им върнем гюллетата, които изстреляха върху нас!
— Капитане — рече Джиро-Батол, като излезе напред, — направихме всичко възможно, за да абордираме ескадрата, която ни нападна, но не успяхме. Отведете ни в Лабуан, за да съсипем този остров до последното дърво, до последния храст.
Вместо да отговори, Сандокан хвана Мариана за ръка и я отведе пред ордите:
— Там е нейната родина, родината на моята съпруга!
Щом видяха девойката, която дотогава бе останала скрита зад Яниш, пиратите нададоха вик на изненада и възторг.
— Перлата на Лабуан! Да живее Перлата!… — възкликнаха те и паднаха на колене пред нея.
— Нейната родина е свята за мен — заяви Сандокан. — Но скоро ще имате възможност да върнете на врага гюллетата. които е сипал по тези брегове.
— Ново нападение ли да очакваме? — запитаха всички.
— Храбреци мои, врагът е близо, можете да видите авангарда му в онази канонерка, която снове дръзко край нашите брегове. Англичаните искат да отмъстят за хората, които избихме в гората на Лабуан, и да ми отнемат тази девойка. Бъдете готови, решителният бой не е далеч!
— Малайски тигре — рече един от главатарите, като излезе напред, — докато и последният човек от нас е жив, никой няма да грабне Перлата на Лабуан, закриляна от пиратското знаме. Дайте само заповед, готови сме Да пролеем кръвта си за нея!