Дълбоко развълнуван, Сандокан огледа тези смелчаци, посрещнали думите му с въодушевление. Макар и да бяха загубили толкова свои другари, те предлагаха живота си, за да спасят онази, която бе главната причина за нещастията им.
— Благодаря ви, приятели — отвърна той със задавен глас. Разтърка с длан челото си, въздъхна дълбоко и като подаде ръка на младата леди, тръгна с наведена глава.
— Свърши се — отрони Янищ с печален глас. Съпровотени от погледите на всички пирати, които ги гледаха с възхита и с тъга, Сандокан и девойката се качиха по тясната стълба в скалата и спряха пред голямата колиба.
— Ето твоят дом — каза той, влизайки. — Това грозно гнездо, свидетел на брачни драми, беше мой дом… Това убежище е недостойно да приюти Перлата на Лабуан, но е сигурно и недостъпно за врага, който може би никога няма да стигне дотук. Ако ти бе станала кралица на Момпрацем, щях да го разкрася, да го превърна в царски дворец… Но защо да говорим за невъзможни неща? Тук всичко е мъртво или обречено на гибел.
Сандокан сложи ръце на сърцето си и лицето му се сгърчи болезнено. Мариана веднага го прегърна:
— Ти страдаш, Сандокан, а криеш мъката си от мен.
— Не, любов моя, развълнуван съм, но нищо повече. Мога ли да не се вълнувам, когато намирам острова си опустошен, хората избити, пък и при мисълта, че скоро ще трябва да загубя…
— Значи, ти съжаляваш за миналото си могъщество, Сандокан, и страдаш, че ще напуснеш своя остров. Чуй ме, храбрецо мой, искаш ли да остана на този остров при твоите тигри, да хвана и аз ятагана и да се сражавам рамо до рамо с теб?
— Ти, ти! — възкликна той. — Не, не искам това от теб. Чудовищно би било от моя страна да те принудя да останеш тук, сред грохота на оръдията и бойните викове на пиратите, да бъдеш винаги в опасност. Стига ми щастието да живея завинаги с теб.
— Значи, ти ме обичаш повече от всичко?
— Да, любов моя. Тази вечер ще събера хората си, за да им кажа, че след последната битка ще спуснем знамето си завинаги и ще оставим Момпрацем.
— А как ще посрещнат твоите тигри това? Те ще ме намразят, като разберат, че аз съм причината.
— Никой няма да смее да вдигне глас срещу теб. Аз все още съм Малайския тигър, който винаги ги е смразявал само с един жест. Пък и те ме обичат твърде много, за да не ми се подчинят.
Сандокан сподави въздишката си и с горчиво съжаление каза.
— Твоята любов ще ме накара да забравя миналото си, а може би и Момпрацем.
Целуна девойката по косите, после повика двамата малайци, определени да прислужват в дома му.
— Ето вашата господарка — рече им той, като посочи Мариана. — Подчинявайте й се, както се подчинявате на мен самия.
След тези думи той размени нежен поглед с Мариана и с бързи крачки излезе от колибата.
Когато слезе на пясъчната ивица, видя, че канонерката все още снове край острова. Отиваше на север, после се връщаше на юг, сякаш търсеше нещо — вероятно някоя друга канонерка или кръстосвач, идващ от Лабуан.
През това време пиратите, очаквайки близка атака, работеха трескаво под командата на Яниш: подсилваха бастионите, копаеха ровове в средата на селището.
— Появи ли се някакъв друг параход?
— Не — отговори Яниш, — но канонерката се върти все в наши води и това е лош знак. Ако вятърът беше по-силен, с удоволствие щях да изляза да я чукна.
— Трябва да сложим на сигурно място нашите съкровища и да подготвим оттеглянето си в случай на поражение.
— Боиш се, че няма да можеш да дадеш отпор на врага?
— Имам лоши предчувствия, Яниш, усещам, че ще загубя този остров.
— Ех, сега или след месец, не е ли все едно, след като си решил да го изоставиш. Нашите пирати знаят ли за това?
— Не, но тази вечер ще доведеш отрядите в колибата ми и там ще научат моите решения.
— Това ще бъде жесток удар за тях, братко.
— Знам. но ако искат да продължат на своя глава пиратството, няма да им преча.
— Не мисли такова нещо, Сандокан. Никой няма да изостави Малайския тигър, всички ще те последват където искаш.
— Знам, тези смелчаци ме обичат много. Да вървим да работим, Яниш, да направим нашата крепост силна и непристъпна!
Отидоха при хората си. които работеха упорито: издигаха нови насипи и окопи, забиваха огромни палисади пред бомбардите, групаха високи пирамиди от гюллета, и гранати, а оръдията заграждаха с барикади от дървета камъни и железни плочи, задигнати от плячкосаните кораби при многобройните им набези.