Привечер крепостта имаше внушителен вид и можеше да се нарече непристъпна, Пиратите, останали само сто и петдесет след атаката на ескадрата и загубата на двата безследно изчезнали екипажа, бяха свършили работа за петстотин дути.
Като падна нощта, Сандокан даде заповед да натоварят съкровищата му на един голям платноход и заедно с други два ги изпрати към западните брегове, за да може да отплува, ако бягството се наложи.
В полунощ Яниш, с главатарите и всички отряди, се качи в колибата на Сандокан.
Обширната зала, която можеше да побере повече от двеста души, бе подредена необичайно пищно. Големи позлатени лампи сипеха потоци светлина, отблясващи по златотканите гоблени и килими, по седефените украшения на скъпите мебели в индийски стил
Сандокан, в празнично облекло от червен атлаз, бе сложил на главата си зелен тюрбан със сноп пера, обсипани с брилянти. На пояса си носеше два криса — отличителен знак на велик вожд, и красив ятаган със сребърна ножница и златна дръжка.
А Мариана бе облечена в черна туника от кадифе, везана със сребро, удивителните й руси коси падаха като златен дъжд върху голите рамене, на ръцете си имаше тежки гривни, обсипани с безценни перли, а на глава да — брилянтена диадема, която я правеше още по-красива и по-пленителна.
Пиратите не можаха да се сдържат и възкликнаха от удивление пред това прелестно момиче, което те почитаха като божество.
— Приятели, мои верни тигри — рече Сандокан, като свика около себе си страшната орда, — събрах ви тук, за да решим съдбата на Момпрацем Дълги години вие ме виждахте да се бия неуморно и безпощадно с омразната раса, която отне живота на цялото ми семейство, с предателство ме свали от трона и ме прокуди от родината, а сега се стреми да изтреби малайското племе. Виждахте ме да се боря като тигър и винаги да отблъсвам нашествениците застрашаващи нашия див остров. Но стига вече. Съдбата иска да спра. Тигъра не може да реве страшно, нито да се сражава както някога, Тигъра е уморен. Ще водя последната битка с неприятеля, който може би утре ще дойде да ни нападне, а после ще се простя с Момпрацем и ще отида да живея далеч с тази жена, която обичам и която ще стане моя съпруга. Ако искате да продължите подвизите на Тигъра, оставям ви моите кораби и оръдия. Но ако желаете да ме последвате в новата ми родина, пак ще ви обичам като мои чеда.
Пиратите, смаяни от това неочаквано откровение, не отговориха, ала почернелите им от барута и морските ветрове лица бяха облени в сълзи.
— Плачете ли? — възкликна Сандокан със задавен от вълнение глас. — Да, разбирам ви, храбреци мои. Смятате ли, че и аз не страдам при мисълта, че може би никога вече няма да видя моя остров, моето море, че ще загубя могъществото си и ще се отдръпна в сянка, след като прославих моето страшно име? Но такава е повелята на съдбата, да се примирим! Сега принадлежа само на Перлата на Лабуан.
— Капитане, мой капитане — обади се Джиро-Батол, който плачеше като дете, — останете при нас, не изоставяйте нашия остров. Ние ще го браним от всички, ще съберем хора и ако искате, ще разрушим Лабуан, Варауни и Саравак, за да не дръзва вече никой да нарушава щастието на Перлата на Лабуан.
— Миледи — възкликна Параноа. — останете и вие при нас, ние ще ви браним от всички, с телата си ще направим щит срещу ударите на врага, ако искате, царство ще завземем, за да ви дадем трон.
Всички пирати бяха крайно развълнувани — младите умоляваха, по-възрастните плачеха.
— Останете, миледи, останете в Момпрацем — викаха те и се тълпяха пред момичето.
Мариана решително пристъпи към тях и с жест въдвори тишина.
— Сандокан — рече с твърд глас, — ако аз ти кажа: „Откажи се от отмъщенията и от пиратството“, а от своя страна скъсам слабите връзки, които все още ме свързват с моите сънародници, и прегърна като родина този остров, ти би ли приел?
— Мариана, ти да останеш на моя остров?
— Искаш ли това?
— Да, и ти се кълна, че никога няма да вдигна оръжие, освен да браня моята земя.
— Тогава нека Момпрацем бъде моя родина!
Сто ръце издигнаха оръжия и се кръстосаха над гърдите на девойката, припаднала в ръцете на Сандокан. докато пиратите в един глас извикаха:
— Да живее кралицата на Момпрацем! Тежко на враговете й!
На другия ден пиратите на Момпрацем сякаш бяха обзети от треска. Това не бяха хора, а титани, които работеха със свръхчовешка енергия, за да укрепят своя остров, защото не искаха да го изоставят сега, когато Перлата на Лабуан се бе заклела да остане при тях.
Подреждаха батареите, издигаха нови окопи, къртеха от скалите огромни камъни, за да подсилят редутите, пълнеха фортификационните кошове, за да ги поставят пред оръдията, поваляха дървета, за да издигнат нови палисади, строяха нови бастиони, където нареждаха оръдията, свалени от платноходите, копаеха ями, подготвяха мини, пълнеха рововете с купища тръни и на дъното забиваха железни шипове, намазани с отровен сок от упас, лееха гюллета и куршуми, точеха оръжията си.