Като видяха новите неприятели, Сандокан и Яниш пребледняха и разбраха много добре, че падането на крепостта е вече въпрос на часове; и все пак не се предаваха, а обърнаха част от оръдията си срещу новодошлите кораби.
Така подсилена, ескадрата доби смелост и наближи към плаца, обстрелвайки яростно укрепителните съоръжения, които и без това бяха вече тежко засегнати.
Стотици гранати се сипеха върху селището, пред бастионите и редутите, разбиваха палисадите, промъкваха се през процепите, предизвиквайки силни експлозии, които рушаха укрепленията.
След един час първият ред бастиони се превърна в купчина развалини. Седемнадесет оръдия бяха в негодно състояние, дузина бомбарди лежаха сред руини и трупове.
Сандокан предприе решителен удар: насочи огъня на тежките оръдия върху флагманския кораб, като остави на бомбардите да се справят с другите кораби.
В продължение на двадесет минути кръстосвачът устоя на този дъжд от снаряди, които фучаха над палубата, късаха въжетата на такелажа и косяха екипажа, но ето че в следващия миг една двадесет килограмова граната, изстреляна от мортирата на Джиро-Батол, отвори огромна пробойна на носа му.
Корабът се наклони на борд и бързо започна да потъва. Вниманието на другите кораби бе насочено за спасяване на крушенците, множество лодки забраздиха вълните, ала малцина се спасиха от картечния огън на пиратите.
За три минути кръстосвачът потъна заедно с хората, останали все още на палубата.
Ескадрата прекрати огъня за малко, но после го поде с още по-голяма сила и стигна на четиристотин метра от острова.
Батареите отдясно и отляво много скоро бяха принудени да замлъкнат, а пиратите — да се отдръпнат зад втория ред бастиони, после зад третия, който беше вече полуразрушен. Все още се държеше само главният редут, който беше най-як и най-добре въоръжен.
Сандокан неуморно насърчаваше хората си, но предчувствуваше, че моментът на оттеглянето наближава.
Половин час по-късно избухна един барутен погреб, мощната експлозия срина рухналите траншеи, под чиито развалини останаха затрупани дванадесет пирати и двадесетина туземци.
Сандокан направи последни усилия да спре настъплението на врага, като съсредоточи огъня върху друг кръстосвач, но топовете бяха твърде малко, защото повечето, бяха запушени или прекатурени.
В осем часа и десет минути рухна и главният редут, затрупвайки множество хора и най-големите оръдия.
— Сандокан — извика Яниш и се втурна към пирата, който в този момент насочваше своето оръдие, — битката е загубена.
— Така е — отвърна Тигъра със задавен глас.
— Дай заповед за отстъпление или ще загинем!
Сандокан хвърли отчаян поглед към развалините, сред които все още стреляха само седемнадесет топа и двадесет бомбарди, после видя, че ескадрата спуска вече десантните лодки. Един платноход бе хвърлил котва в подножието на отвесната скала и хората му се готвеха да заемат позиция.
Битката беше окончателно загубена. След няколко минути нападателите, тридесет или четиридесет пъти по-многобройни, щяха да слязат на брега, за да щурмуват траншеите и да избият последните защитници.
Едно закъснение само от няколко мига можеше да се окаже гибелно и да осуети бягството към западните брегове.
Сандокан събра сили, за да произнесе онази дума, която никога не бе излизала от устата му, и даде команда за оттегляне.
В момента когато тигрите на Момпрацем, със сълзи на очи и свито сърце, бягаха през горите, а туземците се криеха кой където свари, неприятелят стоварваше войски на брега. Войниците се втурваха към траншеите с насочени щикове, надявайки се да намерят все още защитниците.
Звездата на Момпрацем бе угаснала!
Пиратите, останали само седемдесет души, повечето от които бяха ранени, но все още жадни за мъст и готови да подновят борбата, се оттегляха, водени от двама да смели главатари — Малайския тигър и Яниш, които по чудо бяха успели да се спасят от неприятелските гюллета и куршуми.
Макар да бе загубил завинаги своята мощ, своя остров и своето море, при това оттегляне Сандокан запазваше удивително спокойствие. Предвидил близкия край на пиратството и свикнал с мисълта, че ще трябва да се прости с тези брегове, сега той се утешаваше само с това, че след разгрома все пак му бе останала неговата скъпа Мариана. Но на лицето му бе изписано силно вълнение, което той напразно се мъчеше да скрие.
Като ускориха крачките си, пиратите бързо стигнаха до бреговете на един пресъхнал поток, където намериха Мариана и шестимата, оставени да я вардят. Девойката се хвърли в прегръдките на Сандокан, който я притисна нежно до сърцето си.