В същия миг откъм морето отекна топовен залп. Гюллето изсвистя над палубата и прониза две платна.
— Чуваш ли? Открили са ни и се готвят за жесток бой. Гледай ги, движат се едновременно срещу нас, за да ни ударят с тараните си.
Наистина двата неприятелски парахода напредваха с пълна пара, сякаш се канеха да връхлетят отгоре им отведнъж. Корветата форсираше машините си, бълвайки гъсти облаци дим и искри, и се насочи към кораба на Сандокан, докато канонерката се мъчеше да връхлети върху платнохода на Яниш.
— В каютата! — извика Сандокан в мига, когато проехтя втори залп — Тук витае смъртта! — Грабна девойката на ръце и я отнесе в каютата.
В това време картечен ураган метеше вече палубата, шибаше корпуса и мачтите. Мариана отчаяно се вкопчи в Сандокан.
— Не ме оставяй, храбрецо мой — промълви тя със задавен от ридания глас. — Не се отделяй от мен, страх ме е, Сандокан!
Пиратът я отстрани нежно:
— Не се страхувай за мен! Остави ме да се хвърля в бой за последен път, да чуя пак грохота на оръдията, да поведа към победа моите тигри!
— Измъчват ме лоши мисли, Сандокан. Нека да остана до теб, ще те пазя от оръжията на моите сънародници.
— Сам ще изхвърлям в морето всичките си врагове!
Топът вече стреляше бясно. На палубата се чуваха дивите викове на тигрите и риданията на първите ранени. Сандокан се отскубна от прегръдката на Мариана и се втурна по стълбата, викайки:
— Напред, храбреци мои! Малайския тигър е с вас!
Битката се бе разразила от две страни. Канонерката бе нападнала платнохода на португалеца, опитвайки се да го абордира, но веднага претърпя поражение. Артилеристите на Яниш добре я бяха подредили, бяха разбили витлата, фалшбордовете и повалили мачтата. От тази страна победата беше сигурна, но от другата страна беше корветата — мощен кораб с много оръдия и голям екипаж. Тя се бе нахвърлила върху двата платнохода на Сандокан, като ги обсипваше с желязо и косеше пиратите.
Появяването на Малайския тигър вдъхна смелост на пиратите, които бяха започнали да се чувствуват безсилни срещу такъв страшен противник. Легендарният главатар се спусна към единия от двата топа, без да престава да вика:
— Напред, храбреци мои! Малайския тигър иска възмездие! Да очистим,морето от тези кучета, които идват да ни предизвикват!…
Но неговото присъствие не можеше да промени изхода на неравната борба. Макар че биеше право в целта и с картеч прочистваше фалшбордовете на корветата, върху пиратския кораб непрекъснато валяха гюллета и гранати и избиваха хората. Невъзможно беше да устои на тази буря. Само след няколко минути двата злощастни платнохода щяха да се превърнат в два разбити сала.
Само португалецът все още успешно оспорваше победата на канонерката със страшни бордови залпове.
Сандокан само с един поглед схвана тежкото положение. Като видя, че другият платноход е вече разбит и ще потъне, абордира го и прехвърли оцелелите на своя кораб. После хвана ятагана и ревна:
— Хайде, тигри, на абордаж!
Отчаянието умножаваше силите на пиратите. С един общ залп На топовете и бомбардите прочистиха фалшбордовете от стрелците, после тези тридесет смелчаци хвърлиха абордажните куки.
— Не се страхувай, Мариана! — извика за последен път Сандокан, като чу, че девойката го зове.
През това време Яниш улучи с една граната барутния погреб на канонерката и я хвърли във въздуха. Той излезе най-късметлия от всички.
Сандокан, начело на своите храбреци, се втурна на неприятелската палуба като разярен бик. Размахваше ятагана на всички страни и ревеше:
— Назад! Аз съм Тигъра!…
Моряците излязоха срещу него със секири в ръце, но скоро бяха изтикани чак до кърмата. Откъм носа нахлу друга лавина от хора, водени от един офицер, когото Сандокан веднага позна.
— А, ти ли си, баронете! — възкликна Тигъра и се хвърли отгоре му.
— Къде е Мариана? — изсъска гневно офицерът.
— Ето я, вземи я! — отговори Сандокан и с един удар на ятагана го повали, скочи отгоре му и го промуши с криса право в сърцето. Но в следващия мик самият той се просна на палубата, ударен в главата с тъпата страна на една секира.
Когато се съвзе, все още зашеметен от жестокия удар, Сандокан видя, че вече не се намира на палубата на своя кораб, а в трюма на корветага, окован във вериги. Отначало помисли, че това е кошмарен сън, но болката в главата, множеството рани от щикове по тялото му и най-вече белезниците, които стягаха китките му, много скоро го върнаха към действителността. Надигна се, като раздрънка гневно веригите, и се озърна наоколо слисан, сякаш още не можеше да повярва, че не е на своя кораб; тогава изрева като ранен звяр.