— Пленник! — процеди през зъби и се опита да огъне веригите.
— Какво се е случило?… Пак ли сме победени от англичаните?… Смърт и проклятие!… Какво ужасно събуждане!… А Мариана? Какво е станало с нещастното момиче? Може би е мъртва…
При тази мисъл сърцето му се сви от болка.
— Мариана! — извика той и се помъчи да скъса веригите.
— Къде си, момиче мое?… Яниш! Параноа! Тигри!… Никой не отговаря!… Значи, всички сте мъртви… Но това не е вярно, аз сънувам или съм луд, луд…
Човекът, който не познаваше страх, в този момент изпита чувство на ужас. Стори му се, че губи разсъдъка си и се огледа наоколо изплашен.
— Мъртви!… Всички са мъртви! — възкликна той с дълбока мъка. — Само аз съм оцелял от жестоката сеч, за да ме завлекат в Лабуан!… Мариана!… Яниш, приятелю мой! И ти ли, храбрецо, си паднал от куршумите на убийците!… По-добре да бях умрял и аз, да бях отишъл с кораба си на морското дъно! Боже, какво нещастие!
Обезумял от отчаяние, той се хвърли към междинната палуба, като разтърси силно веригите и завика:
— Убийте ме, убийте ме!… Малайския тигър не може вече да живее!
Но изведнъж спря, защото чу някакъв глас:
— Малайския тигър? Жив ли е още капитанът?
Сандокан се огледа наоколо. На една кука бе закачен фенер, който хвърляше мъждива светлина на междинната палуба. Отначало той успя да различи само бурета, но като се взря по-силно, забеляза човешка фигура, сгушена до гнездото на гротмачтата.
— Кой си ти? — викна.
— Кой говори за Малайския тигър? — отвърна предишният глас.
Сандокан трепна и очите му блеснаха радостно — този глас му беше познат.
— Някой от моите хора ли е тук? — запита. — Може би Джоко?
— Джоко! Значи ме познахте? Значи още съм жив! Човекът се надигна и излезе напред — веригите му издрънчаха зловещо.
— Джоко! — възкликна Сандокан.
— Капитане! — на свой ред възкликна другият и се хвърли в краката на Малайския тигър, повтаряйки: — Капитане! Мой капитане!… А аз ви оплаквах като мъртъв!…
Другият пленник беше един смел даяк, прочут сред ордите на Момпрацем с безстрашието и моряшкото си умение. Той беше висок на ръст, с хубаво телосложение, каквито са обикновено борнейците от вътрешността на острова, с големи, умни очи и златистожълта кожа. Като всички даяки, носеше дълг и коси и множество медни и пиринчени гривни на ръцете и краката. Виждайки Малайския тигър пред себе си, добрият човек плачеше и се смееше едновременно и само повтаряше:
— Жив!… Още жив! О, какво щастие!… Поне вие сте се отървали от жестоката сеч.
— Сеч? — извика Сандокан. — Нима всички храбреци, които поведох на абордаж на този параход, са мъртви?
— Уви, всички — отвърна паякът със задавен глас.
— А Мариана? С кораба ли потъна? Кажи ми, Джоко, кажи ми!
— Не, жива е още.
— Жива!… Моето момиче е живо! — извика Сандокан, обезумял от радост. — Сигурен ли си в това, което говориш?
— Да, капитане мой. Вие бяхте повален, а аз, с още четирима мои другари, все още се държах, когато златокосото момиче бе донесено на палубата на парахода.
— От кого?
— От англичаните, капитане. Момичето, изплашено от нахлулата в каютата вода, се бе качило на горната палуба и ви зовеше.
Щом я видяха, няколко моряци бяха готови да хвърлят лодка в морето и да я приберат. Ако бяха закъснели още малко, морето щеше да погълне момичето заедно с платнохода.
— И беше още жива?
— Да, капитане. Когато я донесоха на палубата, тя още викаше.
— Проклятие! А аз не можах да й се притека на помощ…
— Опитахме се ние, капитане. Бяхме само четирима и наоколо ни петдесет души ни заплашваха да се предадем, ала ние се хвърлихме върху моряците, които отмъкваха кралицата на Момпрацем. Но бяхме малко хора, за да можем да се борим с тях. Мене ме повалиха, тъпкаха ме по гърдите, а после ме вързаха и ме довлякоха тук.
— А другите?
— Загинаха, след като избиха всички, които ги бяха обградили.
— И Мариана се намира на борда на този кораб?
— Да, Малайски тигре.
— Не я ли прехвърлиха на канонерката?
— Канонерката вече плава под вода.
— Какво искаш да кажеш?
— Че е изпратена на дъното.
— От Яниш?
— Да, капитане.
— Тогава Яниш е още жив.
— Малко преди да ме довлекат тук, видях, че платноходът му бяга надалеч с издути платна. По време на битката той успя да извади от строя канонерката, като й разби витлата, а после я подпали. Видях пламъците над морето, а после чух тътен. Трябва да беше избухнал барутният погреб.
— А от нашите никой ли не успя да се спаси?
— Никой, капитане — каза Джоко и дълбоко въздъхна.
— Всички мъртви! — промълви Сандокан с голяма болка и се хвана за челото с две ръце. — Каква кървава баня!… Горките момчета! Ах, каква зла участ сполетя последните тигри на Момпрацен!