Сандокан замълча и потъна в тъжни размишления. Колкото и да се смяташе силен, чувствуваше се вече сломен от това поражение, в което бе загубил своя остров и почти всички храбреци, следвали го досега в стотици битки. А сега му бяха изтръгнали и любимото момиче!…
Но такъв човек не можеше да седи отпуснат и унил дълго време. Не бяха минали и десет минути, когато Джоко го видя да скача на крака с пламнали очи.
— Как мислиш ти? Дали Яниш ни следи?
— Сигурен съм, капитане мой. Сеньор Яниш няма да ни изостави в беда. Навярно с голяма предпазливост следи курса на този параход и търси начин да ни помогне.
— И аз се надявам — рече Сандокан. — Друг на негово място би използувал нещастието ми, за да избяга с несметните богатства, натоварени на неговия платноход. Но той няма да го направи, много ме обичаше, за да ми измени.
— В края на краищата какво смятате, капитане?
— Че ще избягаме.
Паякът го погледна смаян, питайки се дали Малайския тигър не е изгубил ума си.
— Ще избягаме, но как? Нямаме никакво оръжие, а на това отгоре сме и с вериги.
— Имам начин да ги накарам да ни хвърлят в морето.
— Не ви разбирам, капитане. Кой ще ни хвърли във водата?
— Когато умре някой на борда на кораб, какво правят с него?
— Слагат го в един хамак, вързват на крака му гюлле и го пращат да прави компания на рибите.
— И с нас ще направят същото — рече Сандокан.
— Да не искате да се самоубиете?
— Да, но гака, че после да мога да се съживя.
— Хм, много се съмнявам, капитане.
— Казвам ти, че ще се събудим живи и в свободно море.
— Щом го казвате вие, трябва да ви вярвам.
— Всичко зависи от Яниш.
— Той трябва да е вече много далеч.
— Но ако следи корветата, рано или късно ще ни прибере.
— А после?
— После ще се върнем да освободим Мариана.
— Питам се дали не сънувам.
— Съмняваш ли се в това, което ти казвам?
— Малко, признавам, капитане мой. Само като си помисля, че нямаме дори един крис…
— Няма да ни трябва.
— И че сме оковани във вериги…
— Оковани ли? — възкликна Сандокан. — Малайския тигър може да строши оковите, които го държат пленник. Гледай!… — Усука яростно халките, дръпна ги със страшна сила и отметна веригата далеч от себе си. –, Ето ти го Тигъра свободен! — извика той.
Почти в същия миг се отвори кърмовият люк и стълбата изскърца под стъпките на няколко души.
— Идват!… — изшептя паякът.
— Сега ще ги убия всичките! — ревна Сандокан, който беше изпаднал в страшна ярост. Видя на пода един строшен лост, грабна го и понечи да се втурне към стълбата. Паякът бе готов да го задържи.
— Искате да ви убият ли, капитане? Не забравяйте, че на палубата има още двеста души, въоръжени до зъби.
— Вярно — съгласи се Сандокан, като хвърли лоста настрани. — Тигъра е укротен!…
Към тях идваха трима души. Първият беше капитанлейтенант, вероятно комендант на корветата, другите двама бяха обикновени моряци. Началникът им даде знак и двамата затъкнаха щиковете, насочвайки карабините си срещу пиратите. По устните на Малайския тигър пробягна презрителна усмивка.
— Страхувате ли се? — възкликна той. — Или сте слезли да ми представите тези двама въоръжени моряци, господин лейтенант?… Предупреждавам ви, че пушките им не ме плашат. Следователно, можехте да минете и без това комично зрелище.
— Знам, че Малайския тигър не се страхува от нищо — отговори лейтенантът. — Просто взех предохранителни мерки.
— Но аз съм без оръжие, господине.
— Но не и с вериги, както виждам.
— Не съм човек, който може да търпи дълго вериги на ръцете си.
— Голяма ви е силата, честна дума!
— Оставете приказките, господине, и ми кажете какво искате.
— Пратен съм тук да разбера имате ли нужда от лечение.
— Не съм ранен, господине.
— Но вие бяхте ударен в главата?
— Тюрбанът бе достатъчен да ме запази!
— Какъв човек! — възкликна лейтенантът с искрено възхищение.
— Свършихте ли?
— Не още, Малайски тигре.
— Хайде, какво искате?
— Тук ме прати една жена.
— Мариана? — викна Сандокан.
— Да, леди Гайлонк — поде отново лейтенантът.
— Жива е, нали? — запита Сандокан и всичката му кръв нахлу в главата.
— Да, Малайски тигре. Спасих я в момента, когато вашето прао потъваше.
— О, моля ви, говорете ми за нея!…
— Защо? Аз бих ви посъветвал да я забравите.
— Да я забравя? О, никога!… — заяви Сандокан.
— За вас леди Гайлонк е загубена. Какви надежди храните още?
— Да — въздъхна Сандокан. — Аз вече съм осъден на смърт, нали?