— Още не — извика Мариана и се разрида. Приближи се до Сандокан и го целуна за последен път. При този допир сякаш долови гопло дихание и лека тръпка. Но в следващия миг всичко изчезна Тя се отдръпна бързо и със задавен глас каза: — Пускайте!
Моряците вдигнаха дъските и изсипаха труповете в морето. Двамата пира ги потънаха сред тъмните вълни. А параходът побърза да се отдалечи, отнасяйки нещастната девойка към бреговете на проклетия остров.
Както бе казал Сандокан, този сън подобен на смърт трябваше да трае точно шест часа. И наистина, щом паднаха във водата, двамата пирати веднага се съживиха, без да се чувствуват ни най-малко отпаднали. Със силен тласък на петите изплуваха на повърхността и се огледаха наоколо. Тогава видяха корветата, която се бе отдалечила на около един кабелт и плаваше бавно на изток. В първия миг Сандокан се впусна да я следва, докато Джоко, все още зашеметен от това странно и необяснимо за него съживяване, предпазливо заплува в открито море.
После Тигъра изведнъж спря и се остави да го люшкат вълните, без да откъсва очи от този параход, който му бе отнел годеницата. От гърдите му се изтръгна сподавен вик, който замря на устните.
— Загубена е! — възкликна той с прегракнал от мъка глас. Но, обзет от нов порив, пак се спусна след парахода, борейки се бясно с вълните. И отново спря, безсилен, гледайки го как чезне бавно в мрака.
— Ти бягаш, проклет параход, отнасяйки моята божествена Мариана, но колкото и да е голям океанът, ще те настигна някой ден и ще те разбия!
Отпусна се по гръб на вълните и настигна Джоко, който го чакаше разтревожен.
— Да се махаме оттук, вече всичко е свършено!
— Кураж, капитане, ще я спасим, и то по-скоро, отколкото си мислите.
— Млъкни, не човъркай раната ми!…
— Да потърсим сеньор Яниш, капитане.
— Да го потърсим, защото само той може да ни спаси. Пред тях се простираше обширното Малайско море, над което бе легнал гъст мрак — не се виждаше нито островче, нито платно или някаква светлина, която да сочи присъствието на кораб, само пенливите гребени на вълните, които се блъскаха едни в други, надигнати от нощния бриз.
Двамата плувци, за да пестят силите си, плуваха бавно, на разстояние един от друг, оглеждайки внимателно водната шир. От време на време Сандокан спираше и се обръщаше на изток, сякаш търсеше да зърне пак светлините на парахода.
Бяха изминали вече около една миля, когато започнаха да свалят дрехите си, за да се движат по-свободно, и Джоко се блъсна в някакъв плаващ предмет.
— Акула! — извика той, настръхнал от страх, и вдигна камата.
— Къде е? — попита Сандокан.
— Не, не било акула, струва ми се, че е шамандура — отговори паякът.
— А-а, това е спасителен пояс, хвърлен от Мариана! Ах, милото момиче!… — възкликна Сандокан.
— Дано не е само един.
— Да потърсим, приятелю!
Заплуваха наоколо и скоро успяха да намерят и другия пояс.
— Такъв късмет не очаквах — каза Джоко зарадван. — А сега накъде?
— Корветата идваше от северозапад, значи в същата посока трябва да търсим Яниш.
— Но дали ще го срещнем?
— Надявам се.
— Но ще ни трябват много часове. Вятърът е слаб за праото на сеньор Яниш.
— Няма значение, бих останал цяло денонощие във водата, стига да го намеря.
— Ами акулите, капитане? Нали знаете, че Малайско море е пълно с тези хищни риби.
Сандокан неволно потрепери и се озърна неспокоен.
— Не виждам да се мяркат наоколо ни опашки, ни перки. Да се надяваме, че акулите няма да ни закачат. Хайде да поемаме на северозапад. Ако не срещнем Яниш, като плуваме все в тази посока, ще стигнем до Момпрацем или до южните рифове.
Приближиха се един към друг, за да могат да си помогнат в случай на опасност, и заплуваха в избраната посока, като се стараеха обаче да пестят силите си, защото знаеха, че сушата е много далече. Макар и двамата да бяха решени на всичко, страхът, че ще ги изненада някоя акула, не ги напускаше. Особено паякът се чувствуваше обзет от истински ужас. От време на време спираше и се озърташе плахо назад, защото му се струваше, че чува плясък на опашка и дрезгава въздишка, и неволно свиваше краката си, за да не бъдат захапани от острите зъби на тези морски тигри.
— Никога не съм брал такъв страх — казваше той. — Участвувал съм, кажи-речи, в петдесет абордажа, с ръката си съм избил сума врагове, борил съм се с големите маймуни в Борнео и с тигрите в джунглата, ама сега треперя, като че ли ме тресе. Като си помисля само, че всеки момент отпреде ми може да изскочи някоя от тези хищници, кръвта ми замръзва. Виждате ли нещо, капитане?