Пиер Бул
Последната битка
Пътникът пристигна рано следобед в малък град в Перу, край Скалистите планини, там, където тропическата гора спира пред първите склонове на Сиерата1. Автобусът, който го докара, изсипа хората, почти всички местни жители, до голям прашен площад. Великият мъж слезе сред първите, отдръпна се от блъсканицата и шумно пое въздух, като се опитваше да приглади костюма си. Към края на пътуването бе станало толкова задушно, че върху бялото му сако, на гърба бе избило голямо петно пот. Тук, близо до планината, въздухът бе по-свеж.
Мъжът се огледа наоколо. Виждаше се, че се готви празник. Площадът бе задръстен от сглобяеми бараки и неколцина индианци доукрасяваха с палмови листа и с гирлянди подготвената за танците площадка. Той обаче оставаше чужд на суетнята. Стоеше встрани, объркан и като че ли очакваше някого. Пътуването го бе измъчило. Не беше вече млад, на шестдесет и пет- седемдесет години, по-скоро дребен на ръст — странно слаб — късите му крайници, кръглата глава и увисналите бузи, които вероятно са били по-налети, подсказваха, че някога е бил набит човек. Лицето му бе набраздено от бръчки. В кафявите очи често се появяваше мътно пламъче, което сякаш издаваше една постоянна тревога.
— Вие ли сте сеньор Мартин?
Приближи се млад метис с приветливо лице и с шапка в ръка. Макар да очакваше така да се обърнат към него, чужденецът се сепна, но тутакси се укори за липсата на хладнокръвие.
— Предполагам, че те изпраща сеньор Вали — отговори той на испански със силен акцент.
— Herr Walli ist mein Vater.
— Dein Vater?2
Лекотата, с която Мартин премина на немски, без да обръща внимание на странното обстоятелство, че той звучи и от устата на един туземец, ясно показваше произхода му. Младежът продължи на същия език, говореше го правилно, с нескрита нотка на гордост.
— Да, моят обичан баща от десет години насам. Бил съм петгодишен, когато ме е взел.
— Искаш да кажеш, че те е осиновил ли?
Момъкът кимна утвърдително и продължи:
— Хер Вали, моят баща, моли да го извините, че заради разклатеното му здраве не идва лично да ви посрещне. Изпрати мен. Уморен ли сте, хер Мартин? Фермата ни е доста далеч в планината и дотам се стига само с мулета. Пътят е около четири часа. Ако желаете, ще прекараме нощта тук, за да си починете. Има добре уреден хотел. Ще тръгнем утре сутринта.
— Предпочитам да потеглим веднага… освен ако ти не се чувствуваш уморен.
Младежът се разсмя.
— Аз съм млад — отвърна той с безпощадно безгрижие и пое куфара му. — Казвам се Педро. За всеки случай осигурих мулета.
Те чакаха на другия край на площада, три на брой, пазени от около двадесетгодишен индианец, който се усмихна на госта. На едното закрепиха куфара. Другото яхна, без да приеме чужда помощ, Мартин, третото беше за Педро; малкият керван потегли, предвождан от индианеца, който вървеше пеша.
— Ще танцуват цяла нощ — махна с ръка към площада Педро.
— Ти не танцуваш ли?
Момчето поклати отрицателно глава и се засмя.
— А той? — попита Мартин за другаря му.
— Ще си навакса по-късно. Сам с мулетата ще се спусне обратно за по-малко от четири часа.
— Няма ли да ми се сърди, че му развалям празненството? — обезпокои се Мартин.
Във всички страни, които бе прекосил през последните двадесет години, той инстинктивно се стремеше да спечели благоразположението на тамошните жители.
Педро се усмихна и размени няколко думи на местен диалект с другия младеж. Тогава той се приближи до Мартин, свали парчето плат, което му служеше за шапка, постави ръка върху гърдите си и дълбоко се поклони:
— В който ден да е, дори на най-голям празник, сеньор, няма човек от този край, който да откаже да се погрижи за гост на сеньор Вали.
Още с излизането от градчето се озоваха в планината. Пътят се виеше стръмно нагоре. Мулетата се заизкачваха в индийска нишка по тясна пътека сред скалите. Мартин трябваше много да внимава, за да не падне от седлото, и тихичко ругаеше трудното пътуване.
— Щом превалим този хребет, ще излезем на платото. Там е фермата — викна му Педро.
Той се осмели да вдигне очи и забеляза високо над тях редица от остри зъбери, които ясно се открояваха на хоризонта.
— Друго не можеше и да се очаква — промълви през зъби. — Винаги е имал слабост към орловите гнезда.
Ала щом минаха първата клисура, нагорнището свърши и Педро изчака Мартин, за да продължи редом с него.
— Как е хер Вали? — осведоми се той.
Метисът странно сбърчи чело и лицето му доби израз на възрастен човек.
— От известно време насам не е много добре. Не знаехте ли?