Ева с нежелание се запъти към къщата. Хер Вали я проследи с поглед, изчака да влезе вътре и тогава заговори:
— Спечелих, Мартин!
Мартин трепна. В гласа на стареца се долавяше тържествуваща нотка.
— Спечелихте ли? Струва ми се, че се досещам…
— Последната битка — рече фюрерът. — Тежка беше, но излязох победител. Ах, защо съм чакал толкова дълго? Чувствувам се облекчен, освободен от натрапчивата мисъл. Ако има бог, вече съм готов да се изправя пред него, а най-доброто е, че ще умра в мир със себе си… Мартин, Мартин, трябва да направите като мен.
— Аз го направих — прошепна Мартин.
— Какво?
— Отдавна го премислям, Mein Fuhrer, и снощи реших да отстъпя.
— Отдавна ли?… И снощи, казвате… Вие сте много по-благороден от мен… Аз…
Замълча, поколеба се за миг, като че да отхвърли последното възражение, да надмогне и последната вътрешна съпротива, после твърдо заговори:
— Аз пък се престраших чак тази сутрин, на разсъмване, изглежда, ми е било нужно предупреждение от провидението. Едва след като усетих смъртта, направих своя избор. И тутакси се успокоих.
— И аз изпитах облекчение — промълви Мартин. — Не се живееше повече така… Шест милиона евреи!
Но хер Вали почти не го слушаше. Театрално махна с ръка към все още розовеещите от залеза върхове на планината и когато се обърна към приятеля си, погледът му сияеше с блясъка на победата.
— Евреите, това беше трудното… Но аз го преодолях. А и кой би могъл, би искал да таи омраза сред такава природа? Много дълго зрееше решението ми, но затова пък е окончателно. Изтръгнах всичката ненавист от сърцето си. Евреите, Борман, евреите! Простих им, на евреите!