Хрумна му нова идея. Пусна меча си, стрелна се напред под замаха на калорменския ятаган сграбчи врага си за колана и скочи назад в обора с вик:
— Ела и сам се запознай с Таш!
Отекна оглушителен трясък. И по същия начин, както когато маймуната бе хвърлена вътре, земята се разтресе и блесна ослепителна светлина.
Калорменските войници отвън крещяха:
— Таш, Таш!
И затръшнаха вратата. Ако Таш искаше собствения им капитан, трябваше да го получи. Във всеки случай те нямаха никакво желание да се срещат с Таш.
За миг-два Тириан нямаше представа къде е и дори кой е. После се поуспокои, примигна и се огледа. Вътре в обора не беше тъмно, както бе очаквал. Намираше се сред обилна светлина — затова и примигваше.
Обърна се да погледне Ришда Таркаан, но врагът не го гледаше. Калорменецът нададе силен вик и посочи с ръка. Вдигна ръце и закри лицето си, после падна по очи на земята. Тириан погледна натам, накъдето сочеше Таркаан. И тогава разбра.
Към тях се приближаваше ужасно същество. Бе далеч по-дребно от сянката, която бяха видели от кулата, макар и доста по-едро от човек, иначе беше същото. Имаше глава на лешояд и четири ръце. Клюнът му зееше, а очите му бляскаха. От клюна се разнесе грачещ глас:
— Ти ме призова в Нарния, Ришда Таркаан. Ето ме. Какво имаш да ми казваш?
Но Таркаан не вдигна очи от земята, нито промълви дума. Тресеше се, като че ли силно хълцаше. В битката бе смел воин, но половината от храбростта му го бе напуснала още по-рано, когато подозрението, че съществува истински Таш, се бе прокраднало в съзнанието му за първи път. Останалата част го бе изоставила сега.
С внезапно рязко движение — като навеждане на кокошка да клъвне червей — Таш се спусна върху нещастния Ришда и го затъкна под горната от двете си десни ръце. После Таш завъртя глава настрани, за да се втренчи в Тириан с едното от ужасяващите си очи — защото със своята птича глава той не можеше, разбира се, да гледа някого едновременно с двете си очи.
Но мигновено иззад Таш се чу силен и благ глас, като лятно море:
— Върви си, Чудовище, и отнеси законната си плячка в собствените земи… В името на Аслан и великия отец на Аслан, Императора отвъд Морето.
Злокобното създание изчезна с Таркаан под мишница. А Тириан се обърна да види кой бе казал това. Онова, което видя, разтуптя сърцето му както никоя битка досега.
Пред него стояха седем Крале и Кралици, всички с корони на главите, облечени в бляскави дрехи. Кралете носеха и фини ризници, а в ръцете си държаха мечове. Тириан почтително се поклони и тъкмо щеше да отвори уста, когато най-младата Кралица се засмя. Той се вторачи в нея и ахна от учудване, защото я позна. Това бе Джил, но не както я беше видял за последен път — с лице, цялото в кал и сълзи и в стара памучна рокля, свличаща се от едното рамо. Сега изглеждаше спокойна и свежа, толкова свежа, сякаш току-що бе излязла от ваната. И отначало Тириан си помисли, че тя вероятно е пораснала, а после реши, че не е. Така и никога не можа да разбере със сигурност. А после видя, че най-младият от Кралете е Юстас — но също променен като Джил.
Тириан внезапно се почувства неловко сред тези хора — все още покрит с кръвта, потта и прахта от битката. В следващия миг осъзна, че всъщност изобщо не е така. Той бе свеж, ведър и чист, облечен в дрехи, каквито би носил на голямо празненство в Каир Паравел. (В Нарния официалните дрехи в никакъв случай не бяха неудобни. Тук знаеха как да правят нещата красиви не само на външен вид, но и като усещане. От единия до другия край на Нарния никой не бе чувал за колосани дрехи или груби и стягащи материи.)
— Кралю — каза Джил, като пристъпи напред и направи красив реверанс, — нека ви запозная с Питър, Върховния Крал на всички Крале в Нарния.
Тириан нямаше нужда да пита кой от тях е Върховния Крал, защото си спомняше лицето му от съня си (макар че в действителност изглеждаше още по-благородно). Той пристъпи напред, коленичи и целуна ръката на Питър.
— Върховни Кралю — каза Тириан, — приветствам ви.
Върховния Крал го изправи и го целуна по двете бузи, както подобава на един Върховен Крал. След това го заведе при най-възрастната от Кралиците, но дори и тя не беше стара — косата й не бе посивяла, а по лицето нямаше бръчки. Питър рече:
— Сър, това е Лейди Поли, която дойде в Нарния в Първия Ден, когато Аслан накара дърветата да растат, а животните да говорят.
Заведе го до мъж, чиято златна брада се стелеше по гърдите му и чието лице бе изпълнено с мъдрост.
— А това — каза Питър — е Лорд Дигъри, който бе с нея на този ден. А тези са моят брат, Крал Едмънд, и сестра ми, Кралица Луси.