— Сър — започна Тириан, след като ги поздрави един по един, — ако правилно си спомням хрониките, трябва да има още една Кралица. Ваше величество нямаше ли две сестри? Къде е Кралица Сюзан?
— Сестра ми Сюзан — отвърна Питър мрачно и кратко — вече не е приятелка на Нарния.
— Да — намеси се Юстас, — всеки път, когато се опитваме да я накараме да дойде да си поговорим или да направим нещо за Нарния, тя отвръща: „Каква прекрасна памет имате всички! Невероятно е, че продължавате да мислите за онези смешни игри, които си измисляхме като деца.“
— Ех, Сюзан! — възкликна Джил. — Тя вече не се интересува от нищо друго, освен от найлонови чорапи, червила и покани за празненства. Винаги е искала прекалено много да порасне.
— Как ли пък не, да порасне — рече Лейди Поли. — Иска ми се наистина да можеше да порасне. Прекара всичките си училищни години в желание да достигне сегашната си възраст и ще пропилее целия си останал живот в опити да остане на тази възраст. Идеята й е да се втурне с всички сили към най-празноглавите години в човешкия живот, а после да се закотви в тях колкото може по-дълго.
— Е, нека не говорим за това сега — прекъсна ги Питър. — Вижте! Тук има прекрасни плодни дръвчета. Нека опитаме плодовете им.
И тогава Тириан за първи път се огледа наоколо и осъзна колко странно бе това приключение.
Глава тринадесета
Как джуджетата отказаха да бъдат измамени
Тириан си мислеше (или по-скоро би си мислил, ако въобще му бе останало време за това), че са в малкия обор със сламения покрив, дълъг към четири метра и широк около два. Всъщност те стояха на тревиста поляна, над тях се простираше наситеносиньо небе, а ветрецът, облъхващ лицата им, бе като през летен ден. Недалече се издигаше малка горичка от дървета с гъсти листа. Изпод всяко листенце надничаха златисти, бледожълти, пурпурни и искрящо червени плодове, каквито никой не е виждал в нашия свят. Плодовете носеха усещане за есен, но Тириан чувстваше нещо във въздуха, което му подсказваше, че бе най-късно юни. Всички поеха към дърветата.
Протегнаха ръце да откъснат плода, който най-много им харесваше, но до един се поколебаха за миг. Плодовете бяха тъй прекрасни, че хората си помислиха: „Не може да е предназначен за мен… едва ли ми е позволено да го откъсна.“
— Не се притеснявайте — каза Питър. — Знам какво си мислим всички. Но съм сигурен, съвсем сигурен, че няма за какво да се тревожим. Имам усещането, че сме в страна, където всичко е позволено.
— Давайте, тогава! — подкани ги Юстас и те започнаха да ядат.
Какъв вкус имаха плодовете ли? За съжаление никой не е в състояние да го опише. Мога да кажа само, че в сравнение с тези плодове най-свежият грейпфрут, който някога сте опитвали, е бил безвкусен, най-сочният портокал е бил сух, най-разтапящата се круша е била твърда и жилава, най-сладките диви ягоди са били кисели. И тези плодове нямаха семена или костилки, нито пък наоколо се навъртаха оси. Ако човек веднъж е вкусил от тях, дори и най-прекрасните неща на света щяха да му се струват горчиви като лекарства. Но аз не мога да опиша вкуса им. Не можете да разберете какъв е, ако не отидете в тази страна и не опитате сами.
Когато всички се наядоха, Юстас каза на Крал Питър:
— Още не си ни казал как се озовахте тук. Тъкмо беше започнал, когато се появи Крал Тириан.
— Няма много за разказване — отвърна Питър. — Едмънд и аз стояхме на перона и видяхме влакът ви да се задава. Спомням си, че си помислих, че взима завоя прекалено бързо. Предположих също, че нашите са в същия влак, макар и Луси да не знае…
— Вашите ли, Върховен Кралю? — попита Тириан.
— Имам предвид мама и татко. Моите, и на Едмънд и Луси.
— Ама защо са били във влака? — попита Джил. — Нали не искаш да кажеш, че и те знаят за Нарния?
— О, не. Това нямаше нищо общо с Нарния. Бяха тръгнали към Бристъл. Разбрах, че ще пътуват едва тази сутрин. Но Едмънд каза, че сигурно са в същия влак. (Едмънд бе от хората, които разбират от влакове и железопътни разписания.)
— И какво стана? — попита Джил.
— Ами трудно е да се опише, нали, Едмънд — отвърна Върховния Крал.
— Така е — рече Едмънд. — Никак не приличаше на предния път, когато бяхме изтръгнати от собствения ни свят с вълшебство. Чу се страшен грохот и нещо ме удари с трясък, но не ме заболя. И не се чувствах уплашен, а по-скоро… е… развълнуван. А, имаше и още нещо странно. Едното коляно доста ме болеше — травма от игра на ръгби. Забелязах, че внезапно болката е изчезнала. Чувствах се съвсем лек. И след това се озовахме тук.
— Почти същото се случи и с нас във вагона — каза Лорд Дигъри, като избърса от златната си брада и последните следи от плода. — Само си мисля, че ние двамата с теб, Поли, усетихме, че сме станали по-лесно подвижни. Вие, младежите, едва ли ще го разберете. Вече не се чувствахме стари.