— Сега разбирам всичко — прекъсна я Юстас (той имаше лошия навик да прекъсва онзи, който разказва). — Котаракът е трябвало да влезе пръв и на часовия е било наредено да не му прави нищо. После котаракът е трябвало да излезе и да каже, че е видял техния ужасяващ Ташлан, и да се престори на уплашен, за да стресне останалите животни. Но онова, което Шифт въобще не е допускала, е, че истинският Таш може да се появи. Така Рижия изскочи истински уплашен. А след това Шифт е трябвало да изпрати вътре всеки, от когото е искал да се отърве, за да бъде убит от часовия. И…
— Приятелю — прекъсна го Тириан тихо, — пречиш на разказа на дамата.
— Ами часовият беше изненадан — продължи Луси. — Това спечели достатъчно време на другия да се подготви за бой. Започна дуел. Новодошлият уби постовия и го изхвърли през вратата. После бавно се приближи до нас. Той ни виждаше, както виждаше и всичко останало. Опитахме се да говорим с него, но сякаш бе в транс. Все повтаряше: „Таш, Таш? Къде е Таш? Отивам при Таш.“ Така че се отказахме и той тръгна някъде натам. Хареса ми. А след това… Уф! — Луси изглеждаше отвратена.
— След това — подхвана Едмънд — някой хвърли една маймуна през вратата. И Таш пак изникна. Сърцето на сестра ми е твърде нежно, за да ви опише как Таш само клъвна маймуната и тя изчезна!
— Така й се пада! — възкликна Юстас. — И все пак се надявам, че на Таш няма да му се услади особено.
— А после — продължи Едмънд — през прага преминаха десетина джуджета, след тях Джил и Юстас и най-накрая вие.
— Надявам се, че Таш е изял и джуджетата — каза Юстас. — Малките проклетници.
— Не, не ги изяде — отвърна Луси. — Недей да бъдеш толкова жесток. Те още са тук. Всъщност можете да ги видите. Как ли не се опитвах да се сприятеля с тях, но нищо не става.
— Да се сприятелиш! — извика Юстас. — Само ако знаеш какви ги свършиха тези джуджета!
— О, престани, Юстас! — отвърна Луси. — Ела да ги видиш. Крал Тириан, може би вие ще успеете да ги вразумите.
— Днес не изпитвам особена привързаност към джуджетата — отговори Тириан. — Но за вас, Лейди, бих извършил по-големи неща.
Луси ги поведе и скоро всички видяха джуджетата. Изглеждаха много странно. Не се разхождаха и не се забавляваха (макар че въжетата, с които бяха вързани, сякаш се бяха изпарили), нито пък лежаха и си почиваха. Седяха скупчени в тесен кръг, с лице едни към други. Въобще не се обърнаха и не погледнаха хората, докато Тириан и Луси не се приближиха дотолкова, че можеха да ги докоснат. Всички джуджета наведоха глави на една страна, сякаш нищо не виждаха, но се ослушваха, опитвайки се да разберат по шума какво става.
— Внимавай! — викна едно от тях сърдито. — Гледай къде стъпваш. Да не ни блъснеш!
— Спокойно! — с възмущение отговори Юстас. — Не сме слепи. Имаме очи.
— Явно са много зорки, щом виждат тук, вътре — рече същото джудже, чието име бе Дигъл.
— Тук, вътре ли? — попита Едмънд.
— Ама че си загубен, тук, вътре, естествено — отговори Дигъл. — В тази тъмна като в рог, тясна, смрадлива дупка, наричана обор.
— Вие слепи ли сте? — попита Тириан.
— А не сме ли слепи всички в тъмното! — тросна се Дигъл.
— Но тук не е тъмно, нещастни, глупави джуджета — възкликна Луси. — Не виждате ли? Вдигнете глави! Огледайте се! Не виждате ли небето, дърветата и цветята? Не виждате ли мен?
— Как, в името на всички измами, мога да видя нещо, което не съществува? И как да видя теб или пък ти мен в този пълен мрак?
— Но аз наистина ви виждам — настоя Луси. — Ще ти докажа, че те виждам. В устата си имаш лула.
— Всеки, който познава мириса на тютюн, може да го каже — отговори Дигъл.
— О, горките създания! Това е ужасно! — каза Луси.
После й хрумна нещо. Наведе се и откъсна няколко диви теменужки.
— Чуй, джудже — започна тя отново, — дори очите да те лъжат, поне носът ти е добре. Можеш ли да помиришеш това?
Тя се наведе и поднесе свежите, росни цветя към грозния нос на Дигъл. Но й се наложи бързо да отскочи, за да избегне удар от малкото му силно юмруче.
— Я, стига! — викна той. — Как смееш! Как можеш да ми тикаш шепа мръсни оборски фъшкии в лицето? И с магарешки бодили на всичкото отгоре! Много нагло! А и коя си ти, дявол да те вземе?
— Чедо на земята — намеси се Тириан, — това е Кралица Луси от далечното минало и е изпратена тук от Аслан. И само заради нея аз, Тириан, вашият законен крал, се сдържам да не ви отрежа главите на всичките, след като неведнъж доказахте какви предатели сте.
— Е, това вече минава всички граници! — възкликна Дигъл. — Как можете да продължавате с всички тези глупости? Прекрасният ви Лъв не ви се притече на помощ, нали? Не сме и очаквали да дойде. А сега, дори сега, след като сте победени и както всички нас сте тикнати в тази мрачна дупка, не преставате да си повтаряте все същото. Пак започвате да измисляте нови лъжи! Опитвате се да ни накарате да повярваме, че никой от нас не е залостен, че не е тъмно и още бог знае какво.