— Да — каза Аслан, макар че никой не бе проговорил. — Докато лежеше и сънуваше, името му бе Време. Сега, когато е буден, ще получи ново име.
В този миг огромният великан вдигна рог към устните си. Те разбраха това по движението на силуета му на фона на звездите. След това (доста по-късно, защото звукът се движи много бавно) те чуха звука на рога — пронизителен и ужасяващ, но със странна, смъртоносна красота.
Мигновено небето се изпълни с падащи звезди. Да видиш дори една падаща звезда е прекрасно, а тези бяха десетки, после стотици, докато заприличаха на сребрист дъжд, който не спираше. След известно време на един или двама от спътниците на Аслан започна да им се струва, че виждат още един мрачен силует на фона на небето освен този на великана. Новата сянка се намираше на друго място — точно над главите им, като че ли на самия връх на небесния купол. „Може би е облак“, помисли си Едмънд. Така или иначе там нямаше звезди, а само черен мрак. Навсякъде около него звездите продължаваха да се сипят. Беззвездното петно в средата на небето започна да расте, да се разпростира все повече и повече. Най-напред една четвърт от небето бе черна, после половината, а накрая дъждът от падащи звезди се сипеше вече само ниско долу, близо до хоризонта.
С учудване (примесено с малко ужас) всички внезапно осъзнаха какво ставаше. Разпростиращият се мрак не беше никакъв облак — това бе просто пустота. Черната част от небето бе онази, в която вече нямаше звезди. Всички звезди падаха — Аслан си ги прибираше у дома.
Последните няколко секунди, преди звездният дъжд да спре, бяха много вълнуващи. Навсякъде започнаха да падат звезди. Но звездите в този свят далеч не са огромните горящи топки от нашия. Тук звездите бяха хора. (Едмънд и Луси се бяха запознали с една от тях много отдавна.) И така, сега наоколо се сипеше дъжд от блещукащи хора, всички с дълги коси като горящо сребро и с копия сякаш от нажежен до бяло метал, стрелкаха се от тъмнината по-бързо от падащи камъни. Спускаха се със свистене и изгаряха тревата там, където се приземяваха. Всички звезди се плъзваха покрай Лъва и спътниците му и заставаха някъде назад, вдясно от тях.
Това бе добре, тъй като иначе, без звезди на небето, всичко щеше да потъне в пълен мрак и нямаше да се вижда нищо. А така тълпата звезди зад тях хвърляше ослепителна бяла светлина. Виждаха се километри нарнийски гори, ширнали се напред, сякаш бяха осветени с прожектори. Всяко храстче, дори всяко стръкче трева хвърляше черна сянка зад себе си. Ръбчето на всяко листенце се открояваше тъй ясно, че на човек му се струваше, че може да си пореже пръста на него.
На тревата пред краката им лежаха собствените им сенки. Но най-величествена бе тази на Аслан. Простираше се наляво — огромна и страховита. И всичко се бе ширнало под небето, което завинаги щеше да остане беззвездно.
Светлината иззад гърбовете им (и леко вдясно) бе тъй силна, че озаряваше дори склоновете на Северните хълмове. Там се движеше нещо. Огромни животни пропълзяха и се спуснаха в Нарния — гигантски дракони и гущери, птици без пера и с криле като на прилепи. Изчезнаха в горите и за няколко минути се възцари тишина. След това, отначало много отдалеч, се чу вой, а после от всички посоки долетя шумолене, топуркане и плясък на криле. Шумът се приближаваше все повече и повече. Не след дълго време можеше да се направи разлика между припкащите мънички крачета и тупащите тежки лапи, между потракването на леки копитца и тропота на големи копита. След миг се появиха хиляди светещи очи. Накрая хиляди и милиони същества се втурнаха изпод сенките на дърветата нагоре по хълма да спасяват живота си. Имаше Говорещи зверове, джуджета, сатири, фавни, великани, калорменци, арченландци, моноподи и чудати неземни твари от далечните острови в неизвестните Западни земи. Всички се стичаха към вратата, където стоеше Аслан.
Единствено тази част от цялото приключение бе сякаш като насън, а по-късно на всички им бе трудно да си я спомнят добре. Най-мъчно им беше да определят колко време продължи тя. Понякога им се струваше, че е траяла едва няколко минути, друг път си мислеха, че е отнела години. Очевидно или вратата беше значително пораснала, или пък всички същества внезапно се бяха смалили колкото буболечки, защото иначе подобно стълпотворение никога нямаше да успее да мине през нея. Но никой не се замисли за подобни неща, докато всичко това се случваше.
Съществата се стрелваха през прага и колкото повече се приближаваха към скупчилите се звезди, толкова по-силно блестяха очите им. Но щом стигнеха до Аслан, на всяко от тях се случваше едното от две неща. Всички поглеждаха Аслан право в очите и ако питате мен, те просто нямаха избор дали да го погледнат или не. Щом очите им срещнеха тези на Аслан, израженията на лицата им се променяха ужасно — по тях се изписваха страх и омраза. По лицата на Говорещите зверове страхът и омразата прелитаха само за части от секундата. Човек моментално разбираше, че в този миг те преставаха да бъдат Говорещи зверове. Превръщаха се в най-обикновени животни. Всички същества, които поглеждаха Аслан по този начин, завиваха вдясно от Лъва (неговата лява страна) и потъваха в огромната му черна сянка, която, както вече разбрахте, се бе проточила далеч наляво от вратата. Децата никога повече не видяха нито едно от тези същества. Не знам какво се е случило с тях.