В този миг изгря и луната. Появи се съвсем не на място — до самото слънце. Тя също изглеждаше червена. Щом се доближи до слънцето, от повърхността му заизригваха огромни огнени езици, отправени към нея. Приличаха на мустаци или на пламтящи алени змии. Слънцето наподобяваше октопод, който се опитва да сграбчи луната с пипалата си и да я придърпа към себе си. И може би наистина започна да я придърпва. Във всеки случай тя тръгна към него — отначало бавно, а после все по-бързо, докато накрая огнените му пипала я докоснаха и двете небесни тела се сляха в огромна топка, приличаща на горящ въглен. Гигантски огнени отломки от нея започнаха да падат в морето и облаци пара се заиздигаха нагоре.
И тогава Аслан рече:
— А сега сложи край!
Великанът хвърли рога си в морето. Протегна ръка в небето (изглеждаше много черна и дълга хиляди километри), докато стигна слънцето. Хвана го и го стисна в дланта си, както се изстисква портокал. Мигновено всичко потъна в пълен мрак. Всички освен Аслан отскочиха назад от леденостудения въздух, облъхнал ги през Вратата. Рамката й вече бе покрита с ледени висулки.
— Питър, Върховни Кралю на Нарния — каза Аслан, — затвори вратата!
Треперейки от студ, Питър се наведе навън в черния мрак и дръпна вратата. След това доста несръчно (защото само за миг ръцете му бяха изтръпнали и посинели от студа) извади златен ключ и я заключи.
На много странни неща се бяха нагледали през тази врата. Но по-странно от всичко им се стори да се озоват в топъл слънчев ден, със синьо небе над главите си и цветя под краката си. Очите на Аслан бяха изпълнени със смях.
Той светкавично се обърна, сниши се, изплющя с опашка и се втурна като златна стрела.
— Елате по-навътре! Елате по-надалеч! — викна той през рамо. Но кой можеше да тича с подобна скорост? Всички тръгнаха на запад след него.
— Е — започна Питър, — нощ се спусна над Нарния. Ей, Луси! Не плачи! Та нали Аслан е пред нас и всички сме заедно тук!
— Не се опитвай да ме спреш, Питър — отвърна Луси. — Аслан не би го направил. Убедена съм, че не е лошо, дето скърбя за Нарния. Замислете се за всичко, което загина и замръзна зад тази врата.
— Да, а аз толкова се надявах — рече Джил, — че този свят няма да свърши. Знаех, че нашият свят ще има край. Но си мислех, че Нарния ще бъде вечна.
— Аз видях как този свят се ражда — каза Лорд Дигъри. — Не съм мислил, че ще видя как умира.
— Господа — намеси се Тириан, — дамите са прави, като скърбят. Вижте, и моите очи са влажни. Бях свидетел на смъртта на майка си. Не познавам друг свят освен Нарния. Да не скърбим би било не добродетел, а дълбоко неуважение.
Те се отдалечиха от вратата и джуджетата, които продължаваха да седят скупчени във въображаемия си обор. Докато вървяха, разговаряха за стари войни, отминали мирни времена, за древни Крале и за славните дни на Нарния.
Кучетата вървяха редом с тях. И те се включваха в разговорите от време на време, но не често, защото бяха прекалено заети да препускат напред-назад, да се втурват да душат миризми в тревата, докато се разкихваха. Внезапно надушиха следа, която изглежда силно ги въодушеви. Всички заспориха каква бе тя:
— Да, това е.
— Не, не е.
— … ама нали и аз това казах…
— … всеки може да разпознае подобна миризма…
— Я си мръдни страхотния нос от там и дай и на останалите да подушат.
— Какво има, приятели? — попита Питър.
— Калорменец, Кралю — отвърнаха няколко кучета в един глас.
— Водете ни при него, тогава — подкани ги Питър. — Независимо дали ще ни посрещне миролюбиво или враждебно, той ще е добре дошъл при нас.
Кучетата се стрелнаха напред и се върнаха след миг, като препускаха, сякаш да спасят живота си. Лаеха едно през друго, че наистина е калорменец. (Говорещите кучета точно като обикновените винаги бяха твърдо убедени, че това, което вършат в момента, е възможно най-важното.)
Останалите ги последваха и откриха млад калорменец, седнал под кестеново дърво край бистро поточе. Беше Емет, който веднага се изправи и се поклони тържествено.
— Сър — обърна се той към Питър, — не знам дали сте приятел или враг, но за мен би било чест да бъде и едното, и другото. Както е казал поетът, най-хубавият подарък е да имаш благороден приятел, но почти толкова хубав подарък е да имаш благороден враг.
— Сър — отвърна Питър, — доколкото ми е известно, няма причина за вражда между вас и нас.
— Но кажете ни, моля ви, кой сте и какво ви се е случило — намеси се Джил.
— Ако ще ни разказват история, нека всички да пийнем вода и да поседнем — разлаяха се кучетата. — Доста сме изморени.