— И нищо чудно, като не спирате да вършеете наляво-надясно — отвърна Юстас.
И така, хората насядаха по тревата. А кучетата, след като шумно лочиха от потока, седнаха, изпънали гърбове, задъхани и с изплезени езици. Наведоха глави леко на една страна и заслушаха внимателно. Само Джуъл остана прав да лъска рога в хълбока си.
Глава петнадесета
Все по-навътре и по-нататък
— Знайте, о, войнстващи Крале — започна Емет, — и вие, дами, чиято прелест осветява вселената, че аз съм Емет, седмият син на Харфа Таркаан от града Техишбаан, на запад отвъд пустинята. Наскоро пристигнах в Нарния заедно с още двайсет и девет воини, предвождани от Ришда Таркаан. Когато чух за първи път, че ще нападнем Нарния, сърцето ми ликуваше, тъй като бях слушал много за вашата страна и силно желаех да се срещнем в битка. Но когато разбрах, че трябва да се вмъкнем, предрешени като търговци (срамно облекло за един воин и син на Таркаан), както и да действаме с лъжи и измами, радостта ме напусна. Светът стана черен за очите ми, щом разбрах, че трябва да слугуваме на една маймуна, която твърди, че Таш и Аслан са едно. Защото от малък винаги съм служил на Таш и най-съкровеното ми желание бе да го опозная по-добре, дори ако е възможно да зърна лицето му. А името на Аслан винаги ми е било омразно.
Както сами видяхте, ние бяхме свиквани пред колибата със сламения покрив нощ подир нощ, палеше се огънят, а маймуната извеждаше от колибата нещо четирикрако, което не се виждаше добре. И хората, и животните му се кланяха и го почитаха. Мислех, че Ришда е измамен от маймуната, защото онова, което излизаше от обора, не бе нито Таш, нито който и да било друг бог. Но наблюдавайки лицето на Таркаан и слушайки всяка негова дума, отправена към маймуната, промених мнението си, тъй като разбрах, че самият той не вярва в съществото. И тогава осъзнах, че Ришда въобще не вярва в Таш, защото, ако беше иначе, как би посмял да му се подиграва така?
Когато проумях това, обзе ме силен гняв и се чудех защо истинският Таш не порази и маймуната, и Ришда с небесен огън. Все пак прикрих гнева си и държах езика си зад зъбите, като чаках да видя как ще свърши всичко. Но снощи, както някои от вас знаят, маймуната не изведе жълтото същество, а каза, че онези, които желаят да видят Ташлан (така смесваха двете имена, внушавайки, че са едно цяло), трябва един по един да влязат в колибата. Тогава си рекох: „Несъмнено това е поредната им измама.“ Но когато котаракът влезе и изскочи полудял от ужас, си казах: „Със сигурност истинският Таш, когото призоваваха с невежество и отсъствие на вяра, е слязъл сред нас и ще си отмъсти.“ И макар сърцето ми да се бе смръзнало от ужас и страхопочитание към Таш, желанието ми надделя над страха. Влях сила в коленете си, за да спра треперенето им, и в зъбите си, за да спра тракането им, и реших да погледна Таш в очите, рискувайки той да ме посече. И така, предложих да вляза в колибата и Таркаан, макар с нежелание, ме пусна вътре.
Щом прекосих прага, първото чудо бе, че се озовах сред тази ярка слънчева светлина (където сме всички сега), макар че гледана отвън, през вратата, вътрешността на колибата изглеждаше мрачна. Но нямах време да се дивя на това, защото веднага ми се наложи да се бия за живота си с един от нашите войници. Щом го видях, разбрах, че е изпратен от маймуната и Таркаан, за да убива всеки влязъл и непосветен в тайните им. Значи този човек също бе лъжец, който се подиграваше на Таш и не беше негов истински слуга. В мен надделя желанието да се бия с него. Когато съсякох злодея, хвърлих го зад себе си през вратата.
Тогава се огледах. Видях небето и ширналите се земи. Вдъхнах сладостта на въздуха. Рекох си, о, богове, това наистина е прекрасно място, може би съм в страната на Таш. И така тръгнах из тези непознати земи да го търся.
Пребродих много тревисти ливади, изпъстрени с цветя. Вървях сред всякакви видове благотворни и прекрасни дървета. Изведнъж в една теснина между две скали ме пресрещна величествен Лъв. Носеше се със скоростта на щраус, а по големина съперничеше на слона. Гривата му бе от чисто злато, а очите му блестяха както разтопеното злато в пещта. Бе по-страшен от Пламтящата планина Лагор, а красотата му надминаваше всичко, така както красотата на разцъфналата роза надминава праха в пустинята.
Паднах в краката му и си рекох, че без съмнение настъпва часът на смъртта ми, защото Лъва (който заслужава всичката почит) ще разбере, че през целия си живот съм служил на Таш, а не на него. Но въпреки това е по-добре да зърнеш Лъва и да умреш, отколкото цял живот да си Тисрок на света и да не го видиш. Но Божественият наведе златната си глава, докосна челото ми с език и каза: