— Синко, добре си дошъл.
— Уви, Господарю — рекох аз, — не съм твоят син, а слуга на Таш.
Той отвърна:
— Дете, всичко, което си правил за Таш, считам като сторено за мен.
И тогава поради огромната си жажда за мъдрост и знание превъзмогнах страха си и запитах Божествения:
— О, Господарю, тогава вярно ли е онова, което каза маймуната, че ти и Таш сте едно?
Лъва изръмжа така, че земята потрепери (но гневът му не бе отправен към мен), и рече:
— Това не е истина. Аз приемам всичко, което си отдавал на него, не защото той и аз сме едно, а защото сме противоположности. Двамата сме толкова различни, че нищо низко не може да бъде сторено в мое име и нищо добро не може да бъде направено в негово име. Ето затова, ако някой се закълне в Таш и удържи клетвата си заради самата нея, той в действителност се е заклел в мен, макар да не го знае, и аз ще го възнаградя. Ако пък някой стори злина в мое име, тогава, въпреки че се кълне в името на Аслан, всъщност служи на Таш и Таш приема стореното от него. Разбираш ли, дете?
Аз отвърнах:
— Господарю, ти по-добре знаеш доколко разбирам — но и добавих (възпиран от истината). — Цял живот съм търсил Таш.
— Любимо дете — рече Божественият, — ако не бе подтикван от желание да откриеш мен, търсенето ти нямаше да е тъй продължително и всеотдайно. Защото всеки намира онова, което търси истински.
Той ме облъхна с дъха си и пропъди треперенето от крайниците ми, после ме накара да стана на крака. Каза само, че пак ще се срещнем и че трябва да навляза по-навътре и по-надалеч. Завъртя се във вихрушка от злато и внезапно изчезна.
И оттогава, о, Крале и Дами, аз се скитам, търсейки го, а щастието ми е така силно, че ми прималява. И чудото на чудесата е, че той ме нарече Любимо дете, мен, който съм изпаднал като куче…
— Моля? Какво каза? — попита едно от кучетата.
— Сър — отвърна Емет, — това е просто израз, който използваме в Калормен.
— Хм, не бих казал, че ми допада особено — каза кучето.
— Той не искаше да ни обиди — обади се едно по-възрастно куче. — Все пак и ние наричаме кученцата си „момчета“, когато не се държат прилично.
— Така е — отговори първото куче. — Или „госпожици“.
— Ш-ш-шт! — скастри го старото куче. — Не се говори така. Спомни си къде се намираш.
— Вижте! — извика Джил.
Някой се приближаваше доста свенливо към тях. Беше грациозно четирикрако същество, цялото сребристосиво. Цели десет секунди се взираха в него, преди пет-шест гласа да възкликнат едновременно:
— Я, та това е милият Пъзъл!
Никога не бяха го виждали на дневна светлина без лъвската кожа и разликата бе поразителна. Вече приличаше на себе си — красиво магаренце с толкова мека сива козина и такова мило, прямо изражение, че ако вие го бяхте видели, щяхте да направите същото, което направиха Джил и Луси. Втурнаха се към него и обвиха врата му с ръце, целуваха го по носа, галеха го по ушите.
Когато го попитаха къде е бил досега, Пъзъл им отвърна, че влязъл през вратата заедно с останалите същества, но ами… да си признае, гледал да страни от тях, доколкото може. И най-вече да стои далеч от Аслан. Защото, като видял истинския Лъв, той така се засрамил от онези глупости с преобличането в лъвската кожа, че не знаел как да погледне когото и да било в очите. Но като разбрал, че всичките му приятели тръгват на запад, и след като си похапнал малко трева („Аз през живота си не съм опитвал такава вкусна трева“, вметна Пъзъл), събрал смелост и ги последвал.
— Но какво ще правя, ако наистина ми се наложи да се изправя пред Аслан, въобще не знам — допълни той.
— Ще видиш, че всичко ще е наред, когато мигът настъпи — успокои го Кралица Луси.
Всички продължиха заедно, все на запад, защото сякаш Аслан бе имал предвид тази посока, когато бе извикал: „Все по-навътре и все по-нататък.“ Много други същества се движеха бавно в същата посока, но тази тревиста местност бе толкова обширна, че не се събираха в тълпа.
Като че ли бе рано и въздухът бе пропит с утринна свежест. Вървящите все спираха да се огледат наоколо и назад както заради невероятната красота, така и защото имаше нещо в нея, което не разбираха.
— Питър — каза Луси, — къде мислиш, че се намираме?
— Не знам — отвърна Върховния Крал. — Напомня ми на нещо, но не мога да го определя точно. Дали не сме идвали тук през някоя ваканция, когато сме били много малки?
— Това трябва да е била най-хубавата ваканция — възкликна Юстас. — Обзалагам се, че подобно място не съществува в нашия свят. Само погледнете тези цветове! В нашия свят не можеш да видиш такова синьо като на планините ей там.