Скоро всички вървяха заедно — беше голяма, бляскава процесия — нагоре към планини, много по-високи и от най-високите в нашия свят. Но тези планини не бяха покрити със сняг, по тях растяха гори, благоуханни плодни дръвчета, склоновете им бяха зелени и тук-там проблясваха водопади, все по-нагоре — до безкрая. Земята, по която вървяха, се стесняваше непрекъснато, от двете й страни се спускаха дълбоки долини, а отвъд тях страната, която бе истинската Англия, се приближаваше все повече и повече.
Светлината над главите им се засилваше. Луси видя поредица от разноцветни скали, които приличаха на великански стълби. И тогава тя забрави всичко останало, защото към тях идваше самият Аслан, като скачаше от скала на скала като жив водопад от мощ и красота.
Първото същество, което Аслан повика при себе си, бе магарето Пъзъл. През живота си не сте виждали по-немощно и по-глуповато магаренце от Пъзъл, приближаващо се към Аслан. До него Пъзъл изглеждаше дребен като коте до санбернар. Лъва наведе глава и прошепна нещо на Пъзъл, от което дългите му уши клепнаха, но после му прошепна още нещо и ушите му се изправиха отново. Хората не можаха да чуят нищо. След това Аслан се обърна към тях и каза:
— Още не изглеждате толкова щастливи, колкото искам да бъдете.
Луси отвърна:
— Толкова се страхуваме да не бъдем отпратени, Аслан. Толкова често си ни изпращал обратно в собствения ни свят.
— Не се безпокойте за това — успокои ги той. — Още ли не сте се досетили?
Сърцата им трепнаха в безумна надежда.
— Наистина имаше железопътна катастрофа — тихо каза Аслан. — Татко ви и майка ви, както и всички вие сте… как го наричахте в Земята на сенките — мъртви. Срокът свърши, започна ваканцията. Сънят свърши, утрин е!
И докато говореше, Той вече не изглеждаше като лъв. Започнаха да се случват неща, толкова великолепни и прекрасни, че не бих могъл да ги опиша. За нас това е краят на всички приказки и можем наистина да кажем, че всички живели дълго и щастливо. Но за тях това е началото на истинската приказка. Целият им живот в този свят и всичките им приключения в Нарния са били едва корицата и заглавната страница. Сега най-сетне започва Първа глава на Голямата Приказка, която никой на земята не е чел и която продължава вечно, а всяка следваща глава е по-хубава от предходната.
За автора на тази книга
Клайв Стейпълс Луис е един от най-обичаните автори на фентъзи и фантастика в света. Английският писател, професор по средновековна и ренесансова литература на Кеймбридж и уважаван теолог, е считан за един от най-бляскавите умове на своето поколение.
Клайв Стейпълс Луис е роден на 29 ноември 1898 г. в Белфаст. Той имал брат, няколко години по-голям от него, и когато двамата били вкъщи, прекарвали много време заедно, като си измисляли въображаеми страни и пишели за тях — макар и не в романтичен стил, в който по-късно пише създателят на хрониките на Нарния.
Но най-много време, когато бил момче, Луис прекарвал сам или в света на книгите. „Аз съм продукт на дълги коридори, на празни, огрени от слънцето стаи, на тишината на стълбищата и самотното изучаване на таваните, на далечни шумове от клокочещи цистерни и тръби, на свиренето на вятъра под керемидите. А и на безброй много книги“ — пише той. „Книги имаше в кабинета, в салона, в килера, на два реда в голямата етажерка на стълбищната площадка, в спалнята. Купища книги, натрупани на височината на рамото ми на тавана, най-различни книги, отразяващи всеки мимолетен етап на интересите на родителите ми, книги, които са увлекателни, и книги, които са скучни книги, подходящи за деца, и други, които определено не са. Нищо не ми беше забранено. В безкрайните наглед дъждовни следобеди аз взимах том след том от лавиците… Отначало любимите ми писатели бяха Е. Несбит и Дж. Суифт с «Приключенията на Гъливер», както и норвежките митове и оказания.“ По-късно с тях си съперничат Омир и чудният свят на старогръцките легенди, които той вече можел да чете в оригинал.
Клайв е бил най-добър приятел с Дж. Р. Р. Толкин и е бил в прекрасни отношения още с много други автори като Е. Р. Едисън и Роджър Ланслийн Грийн. Литературният им кръг е бил известен като „The Inklings“ („Намекващите“).
Обикнал истински старогръцкия език и литература, през 1917 г. Луис получава стипендия по класическа литература в Оксфорд. Завършва образованието си с отличен успех по две специалности — класическа филология и английски език и литература и преподава английски в продължение на цели тридесет години, като е отличен за някои свои значителни научни трудове, след което става професор в Кеймбридж, където работи десет години.