Хал седна, като прехвърли крака отстрани на леглото — и след това движение паметта му се върна напълно, като мълчалив удар по тялото. С умствения си взор видя терасата и това, което се бе случило там, сякаш го наблюдаваше през екрана или се намираше на клоните край езерото. Сломен! Той се сви на ръба на леглото, заровил лице в дланите си; и за миг вселената около него се разклати и умът му побягна с писък от видяното.
Само че вече не съществуваше стена, която да го държи далеч от него и след малко Хал донякъде се примири с това. Отново вдигна лице. Стените на стаята се бяха обезцветили. Датчиците в тях бяха разчели измененията на температурата и влажността на кожата му, както и петдесетина други дребни сигнали от тялото му и точно отразиха промяната на чувствата му. Сега стаята бе оцветена в практично матовосиво, безрадостна като камера, издълбана в скала.
У него се надигна ужасно чувство на съпротива и ярост, че подобно нещо е могло да се случи, и то бе яхнало енергийната вълна на тази ярост, докато стените наоколо засияха с червенината на нагрято желязо, неговото обучение се задейства отново и го подтикна към по-нататъшни действия.
Под влияние на волята, съзнанието му се стегна, съсредоточи се върху проблясващата точка светлина от единия ъгъл на една платформа и се приближи към нея, докато тя не стана единственото нещо, което той виждаше. Използвайки тая точка като врата и благодарение на екзотичното си обучение, умът му премина към нещо, което донякъде беше автохипноза, а донякъде — освобождаване на един пряк канал от неговото съзнание към собственото му подсъзнание. Зрителното му поле се промени от точката светлина, и Хал отново видя стаята. Само че този път изглеждаше, че на платформите седят три фигури. Това бяха Уолтър, Малачи и Авдий.
Разбира се, мъжете, които го бяха отглеждали и възпитавали, не бяха в действителност тук. Хал знаеше това. Дори когато им заговори, той осъзнаваше, че всъщност му отговарят не те, а техни образи, създадени от въображението му въз основа на безбройните му спомени за техните становища и реакции, които бе наблюдавал по време на съвместния живот. Всъщност сега му въздействаше неговата собствена представа за тях — техните думи, които той знаеше, че биха казали, ако можеха да бъдат с него сега. Този метод бе умение, вкарвано капка по капка, именно за моменти като настоящия — когато щеше да има нужда от тяхната помощ, а те вече нямаше да са около него, за да му я дадат. Ала в тази първа секунда, когато Хал ги погледна, той хвърли в очите им не вик за помощ, а обвинение.
— Не биваше да го правите! — Той почти се разрида. — Позволихте им да ви убият и ме оставихте сам, а не биваше да го правите!
— О, Хал! — Гласът на Уолтър бе пълен с болка. — Налагаше се да те защитим.
— Не съм ви молил да ме защитавате! Не искам да ме защитавате. Исках ви живи! А вие им позволихте да ви убият. Оставихте ги да ви застрелят!
— Момче — рязко каза Малачи, — ти беше подготвен за този ден. Научихме те, че е възможно да стане нещо такова и какво трябва да правиш, когато се случи.
Хал не отговори. Беше разтворил вратата пред своята мъка и тя го бе овладяла изцяло. Той се сви на кравай в края на леглото с лице към тях и заплака.
— Аз не знаех… — хълцаше Хал.
— Дете — рече Авдий, — ти си обучен как да се справяш с болката. Не се бори с нея. Приеми я. За човека, който е отвъд тия неща, болката не променя нищо.
— Но аз не съм отвъд тях. — В страданието си Хал се люшкаше ритмично напред-назад на ръба на леглото.
— Авдий е прав, Хал — меко каза Уолтър. — Учихме те и ти знаеш как да се справиш с този момент.
— Никой от вас не го е грижа… вие не разбирате. — Хал продължаваше да се люшка напред-назад.
— Естествено, че разбираме. — В гласа на Уолтър прозвуча нотка на състрадание, предизвикано от страданието на Хал. — Ние бяхме единственото семейство, което си имал, и сега ти се струва, че нямаш никого. Имаш чувството, че са ти отнели всичко. Само че не е така. Ти все още имаш семейство — едно огромно семейство, включващо цялото останало човечество.