Выбрать главу

Аренс погледна въпросително Малачи.

— Коменданте?

Малачи презрително изпръхтя.

Аренс се усмихна на бившия войник също тъй топло, както се бе усмихнал и на Уолтър, ала Малачи си остана все същия каменен лъв. Усмивката на високия мъж избледня и стана тъжна.

— Вие не харесвате Другите хора като мен, нали? — каза той малко тъжно. — Само че времената се промениха, коменданте.

— Много лошо — сухо рече Малачи.

— Но и много вярно — каза Аренс. — Хрумвало ли ви е изобщо, че вашето момче може да се окаже един от нас? Не? Е, да поговорим за други неща, ако това предположение ви безпокои. Аз не мисля, че споделяте интереса към поезията, като вашия приятел, другия възпитател? Да речем, към нещо като Тенисъновата „Смъртта на Артур“ — поезия за мъжете и войната?

— Знам я — рече Малачи. — Тя е достатъчно добра.

— Тогава би следвало да си спомняте какво е казал крал Артур в нея за променливите времена — каза Аренс. — Нали помните — когато Артур и сър Бедивер накрая остават сами и сър Бедивер пита краля какво ще стане сега, когато цялата компания от Кръглата маса се е разпиляла, а самият Артур заминава за Авалон. Помните ли какво отвръща тогава Артур?

— Не — каза Малачи.

— Той отговаря… — И гласът на Аренс отново се понесе в целия си блясък. — „Променя се старият ред, струвайки място на нов…“ — Аренс спря и многозначително погледна стария войник.

— „… и Господ по начини много изявява своята същност — за да не би някой инак добър обичай да поквари света“ — прекъсна го нечий остър, триумфиращ глас.

Всички се извърнаха. Авдий Заветника, третият от преподавателите на Хал Мейн, бе изведен през френския прозорец сред тях от насочения вакуумен пистолет на пети въоръжен човек.

— Ти пропусна да довършиш цитата — рязко каза Авдий на Уолтър. — Това се отнася и до теб, Други човече. В Божиите очи, ти също си не повече от валмо дим и случайна цимбална нота. Ти също си осъден по Негова воля — ей така!

Беше стигнал по-далеч, отколкото бе допускал младият му страж. Така че, при последната си дума той щракна с костеливите си пръсти под самия нос на Аренс. Аренс се разсмя, но сетне лицето му изведнъж се измени.

— Мишените! — каза троснато той.

Напрежението се плъзна като невидима светкавица по цялата тераса. Когато Авдий щракна с пръсти, трима от четиримата пищовлии, които вече бяха тук, престанаха да държат на прицел Уолтър и Малачи, за да насочат пистолетите си към него. Само един продължи да стои с насочено към Малачи оръжие. Шибнати от гласа на Аренс, прегрешилите стрелци сега почти панически насочиха обратно оръжията си към първоначалните си мишени.

— Ох, глупаци, млади глупаци! — меко им каза Аренс. — Гледайте мен!

Те пребледняха и виновните им очи боязливо се насочиха към лицето му.

— Маранецът — Аренс посочи Уолтър, — е безобиден. Неговите хора са го научили, че насилието — всяко насилие — ще осакати мисловния му процес. А този фанатик, може би си струва един пистолет. Само че, виждате ли оня старец?

И той посочи неподвижния Малачи.

— Ако заключа някой от вас, както е въоръжен, с него — невъоръжения, в някоя тъмна стая, не бих се надявал и за секунда, че има шанс да видя този някой отново жив.

Той млъкна, а въоръжените мъже се свиха страхливо пред него.

— Вие тримата ще държите на мушка коменданта — продължи най-накрая той със спокоен тон. — А другите двама ще наблюдават нашия религиозен приятел. Аз… — той меко им се усмихна, — се нагърбвам да се опитам да се защитавам сам от маранеца.

Пистолетите послушно се изместиха, оставяйки Уолтър непокрит. Той усети моментен пристъп на нещо като срам. Само че фината машина на ума му, на която се бе позовал Аренс, се беше задействала и изпитаната за малко неплодотворна емоция бе отмита от една нова насока на мисълта. Междувременно Аренс насочи пак поглед към Авдий.

— Знаеш ли, че не си много симпатичен човек? — каза той на квакера.

Авдий стоеше невпечатлен и непоклатим. Фанатизирано настроен срещу фанатизма, ренегат от тоталитарната свръхрелигиозност на Отцепената култура, която го бе родила, на ръст квакерът се издигаше почти колкото Аренс. Но от тук нататък всяко сравнение между двамата тръгваше в различни посоки.

Авдий не бе глупак и Уолтър, поради четиринадесетте години съвместен живот с него, забеляза, че той вече е схванал положението. Изправен, очи в очи пред очевидната необходимост да защити момчето, което бе обучавал, с цената на собствената си смърт, Авдий се отнесе към последния миг на живота си, не с деловото безразличие на Малачи, нито пък с философското приемане на Уолтър, а с яростна, мрачна и изгаряща радост.