Единият от останалите двама пазачи лежеше неподвижно върху Малачи, който бе престанал да се движи, а другият все още бе на крака. Той се обърна към Аренс и се присви пред унищожителния блясък във взора на Другия.
— Глупаци с глупаците! — меко рече Аренс. — Не ви ли казах да се съсредоточите върху дорсая?
Оставащият стрелец мълчаливо се затвори в черупката си.
— Добре — въздъхна Аренс. — Вдигни го. — Той посочи към стенещия мъж и се обърна към стрелеца, който лежеше върху смълчаното тяло на Малачи.
— Свести се — сбута го Блейс с върха на обувката си. — Всичко свърши.
Мъжът, когото побутна, се изтърколи от тялото на Малачи и се просна на камъните, а главата му се извъртя под странен ъгъл спрямо тялото. Вратът му беше счупен. Блейс бавно си пое дъх.
— Трима мъртви и един ранен — каза той, като че на себе си. — И то само за да убием трима невъоръжени стари учители. Какво прахосничество. — Той поклати глава и се обърна към стрелеца, който вдигаше стенещия мъж.
„Значи си мислят, че аз също съм вече мъртъв“ — помисли Уолтър, лежейки на плочника.
Той осъзна това без особена изненада. Блейс вече придържаше отворен френския прозорец, така че неговият придружител да може почти да внесе на ръце ранения. Блейс го последва с пръст, все още отбелязващ онова място в томчето с поезията на Нойс, което Уолтър бе цитирал първоначално. Френският прозорец се затвори. Уолтър остана насаме с мъртвите и умиращата светлина на деня.
Той бе наясно, че зарядът на вакуумния пистолет го бе ударил отстрани; и някакво усещане, че нещо вътре в него тече, потвърждавайки убеждението му, че раната е смъртоносна. Лежеше в очакване на собствения си край и след малко у него се надигна една мисъл — това, че нито Аренс, нито оцелелият стрелец бяха осъзнали, че той е още жив, бе нещо като малка победа.
Той бе откраднал още няколко мига живот. Това бе минимална победа, която се прибавяше към голямата — че сега нямаше никой, от когото надареният с много таланти ум на Блейс би могъл да извлече заключение за уникалната ценност на Хал. Ценност, която, тъй като бе свързана с един възможен максимум в налягането на онтогенетичната енергия, би могла да се окаже също тъй опасна за Другите, както те биха могли да бъдат за Хал, стига да осъзнаеха, че той може да представлява заплаха за тях.
Именно това разбиране за Хал, като за възможна опасност бе нещото, което Уолтър тъй много искаше да скрие от Аренс. И той беше успял да го стори. Сега те вероятно щяха да претърсят околността за момчето, но без да са особено притеснени, така че Хал може би щеше да успее да избяга. Уолтър усети вълна на скромен триумф.
Но залезът — червен и около него, както и около другите мълчаливи тела, се смрачаваше. Усещането за триумф избледня. Животът му бързо изтичаше от него и той за пръв път осъзна, че никога не е искал да умре. Само да можех, помисли той, да поживея, за да помисля още малко.
Усети моментно неизразимо и болезнено чувство на съжаление. Изведнъж му се стори, че ако продължи да живее само още няколко часа, някои от отговорите, които бе търсил цял живот, може би щяха да дойдат при него. Ала после това усещане също избледня, а светлината сякаш бързо помръкна и той умря.
Слънцето залязваше. За кратко време неговите лъчи напуснаха каменната тераса и дори тъмните плочи върху покрива на къщата. Тъмнината изпълни областта под планината и френският прозорец над плочника на терасата се освети в жълто от лампите в библиотеката. За кратко небето също остана светло, ала и това отмина и на кадифеночерното безлунно небе останаха само диамантените точки на блестящите звезди.
Долу, край езерния бряг високите тръстики, които се издигаха от черната вода до сушата, се размърдаха. Почти беззвучно високата и тънка като фиданка тъмна фигура на едно шестнадесетгодишно момче се изкатери на тревистия бряг, изправи се — трепереща и капеща — и се загледа в терасата и осветения дом.
Втора глава
За момент той само стоеше и гледаше. Чувстваше се вцепенен и откъснат от действителността. На терасата се беше случило нещо. Той бе станал свидетел, ала в ума му имаше някаква преграда, някаква стена, която му пречеше да си спомни какво точно се бе случило. Във всеки случай сега нямаше никакво време да го проучва. Усещането, че трябва да бърза, отдавна имплантирано в очакване на точно такъв момент, го тласна с все сила, принуждавайки го да поеме към някои репетирани действия на които беше обучен за подобен случай, когато дори мисленето би се оказало невъзможно. Подчинявайки се на тая принуда, той изчезна от погледа сред заобикалящата езерото зеленина.