Ърскин Колдуел
Последната годишнина
Барманът Ник приближи ъгъла, където Ани шумно тропаше с празна бирена бутилка по масата.
— Какво искаш, Ани? — попита Ник.
— Още една бира! — дрезгаво извика тя.
— Не бива, Ани — рече той, поклащайки глава.
— Казах, още една бира!
— Казах не, Ани.
— Върви тогава по дяволите! — натъжена отвърна тя.
Ник седна от другата страна на масата.
— Чуй ме, Ани — почна той с добро. — Аз съм ти приятел и искам да ти помогна. За тази вечер стига. Ясно ли е? Достатъчно пи. Утре вечер ела пак.
— Върви по дяволите! — изкрещя тя.
Той помълча, сетне, като се наведе към нея, продължи:
— Дръж си езика, Ани — той съчувствено я потупа по ръката. — Ако направиш каквото ти казвам, всичко ще бъде наред. Не ми се ще да правиш поразии, в крайна сметка всичко ще свърши зле за тебе. Ще дойде полиция, а ти знаеш какво значи това. На всичко отгоре, ако в бара няма ред и тишина, ще ми отнемат позволителното. Хайде, бъди ми добричка и се прибирай, че си закъсняла. Направи това заради мене, Ани.
Ани замахна с чантата си, но той се наведе навреме и тя не можа да го удари.
— Много добре знаеш, че нямам дом.
— Тогаз иди там, където обикновено нощуваш.
— Гониш ме, с една дума?
— Не те гоня, Ани — търпеливо рече той, — просто те моля.
— А бе я си гледай работата! Върви по дяволите и да се не връщаш от там! — развика се тя.
Един от мъжете, които играеха карти на съседната маса, се извърна и повика Ник. Беше едър, с тъпо изражение на слабоватото си лице.
— Защо не изхвърлиш от тук тая дърта и устата брантия? — каза той. — Дотегна ми да я слушам.
— Лесна работа — отговори Ник.
Неколцина от посетителите се обърнаха през рамо да видят какво става. Ник се помъчи да вдигне Ани за ръката и да я отведе на улицата. Решена да не мърда от мястото си, Ани се отскубна с див тласък на цялото си тяло.
— Ако не можеш да се отървеш от нея — рече едрият, — намери някой, който може. Омръзна ми да я слушам.
— Чуй ме, Ани — спокойно каза Ник. — Ако се държиш като хората, ще те науча какво да правиш. Обещай ми, нали веднага ще си тръгнеш, ако ти дам още една бира? Какво ще кажеш, Ани?
— Готово! — ухили се тя. — Готово, виж тъй става. И знаеш ли защо приемам? Добре, ще ти кажа. Днес празнувам годишнина.
— Какво празнуваш, Ани — попита той.
— Празнувам двайсет години. А двайсетата годишнина трябва да бъде най-тържествена от всички, нали?
— И аз тъй мисля, Ани — съгласи се Ник. — Но годишнина от какво? Всички знаем, че си стара мома.
— Тъкмо това празнувам — каза тя, кимайки многозначително. — Тъкмо това и нищо друго.
— Какво искаш да кажеш, Ани?
— Годишнината на моето неомъжване.
Объркан, Ник почна да клати глава.
— Ти съвсем си изкукуригала, Ани — каза той. — Че кой празнува такива неща?
— То си е моя работа — с горчивина отвърна тя, — а ти не си пъхай носа навсякъде.
— Не исках да ти се бъркам, Ани — заоправдава се той. — Просто съм любопитен, никога не съм чувал такова нещо. Защо не ми кажеш всичко?
— Да се продъниш в ада дано, там ти е мястото, чуваш ли какво ти думам?
— За бога! — разгневено извика едрият от съседната маса, извърна се на стола си и стрелна Ник. — Или ще накараш тази дърта гъба, напоена с бира, да млъкне, или я изритай на улицата!
Ник се върна зад бара и отвори бутилка бира. После я отнесе в ъгъла и я остави на масата пред Ани. Тя му отброи от чантата си няколко монети и небрежно ги захвърли на покривката. Ник събра парите и се върна на мястото си.
Още недопила студената бира, Ани залитна и падна посочи на масата. Зарови лице в шепите си и заплака. Как ли не се мъчеше да обясни, но никой не разбра колко дълбока и палеща е болката, измъчваща сърцето й…
-----------------------------------------------
По онова време тя бе младо хубаво момиче, влюбено за първи път в живота си. Празните часове, когато не бяха заедно със Сидни, понасяше единствено с мисълта колко го обича, мечтаеше за деня, когато ще се оженят и ще имат общ дом.
После дойде време той да се запише в колежа. Беше краят на лятото и двамата знаеха, че скоро няма да се видят. Нощта преди заминаването прекараха на брега, там осъмнаха. Плътно завити с одеялото, прегръщаха се цяла нощ, а над тях ясно и сякаш благославящо блестеше луната.
„Обещай ми нещо, Ани — бе рекъл Сидни нея безсънна нощ, — нищо друго не искам на света, само това. Ще ми обещаеш ли, Ани?“
„Всичко бих ти обещала, Сидни — отвърна му тя с цялата преданост на сърцето си. — Толкова много те обичам, че всичко, каквото поискаш, ще ти обещая, без дори да питам какво е.“
Той замълча, целувайки поруменелите й страни и топли устни.