„Още ли си готова да обещаеш, Ани?“ — след малко попита той.
„Да, Сидни — прошепна тя, — какво да ти обещая?“
„Искам да ми обещаеш, че ще ме чакаш. Каквото и да стане, искам да зная, че винаги ще ми принадлежиш, Ани.“ „Винаги ще ти принадлежа“ — каза тя. „Обещаваш ли?“
„Обещавам, Сидни — без колебание рече тя. — Обещавам, обещавам! Винаги ще имаш любовта ми — дадох ти я сега и ще си остане твоя, додето сме живи. Няма да те разлюбя, каквото и да става, стига и ти да ме обичаш. Обещавам ти, Сидни.“
„Дори като замина? Току-виж, случило се нещо… Ами ако вече не се върна?“
Ани цялата изтръпна в ръцете му.
„Не казвай това, Сидни — уплашено се примоли тя. — Не говори такива неща!“
„Ще се върна, Ани — увери я той. — Но понякога тъй става, че каквото и да правиш… нали знаеш?“
„Не ме е грижа — каза тя и го притисна в прегръдките си. — Аз никога няма да ти отнема любовта си, стига само ти да ми я върнеш. Не я ли искаш, върни ми я!“
Лежаха дълго, притихнали един до друг, и наблюдаваха светлата луна над себе си. Отдалеч долиташе мекото плискане на вълните върху пясъка.
„Чувал съм, разделят се хората за по-дълго време, пък им стане самотно — поде той, — и тогаз какво? Като ти стане непоносима самотата, може и някой друг да си намериш. Стават такива неща, Ани. Не са малко четири години.“
„Ще те чакам, Сидни — разпалено обещаваше тя. — Ще те чакам, колкото и дълго да е. Дори да се запилееш някъде, друга да си намериш и да се ожениш и никога да не се върнеш, пак ще те чакам, защото ти дадох любовта си и искам всякога да бъде с тебе. Ще чакам и десет години, и петнайсет, и двайсет години ще чакам!“
„Наистина ли толкова дълго ще ме чакаш, Ани?“
„Да, скъпи — двайсет години!“
----------------------------------------
От ъгъла на бара прокънтя пронизителен писък и всички се обърнаха да видят какво се е случило. Изправила се, Ани тропаше по масата с празната бирена бутилка. След миг бутилката се разби на десетки късчета и стъклото се посипа по масата и по пода.
— Върни ми любовта! — с болка изкрещя Ани. — Сега вече трябва да ми я върнеш. Повече не мога да живея без нея, клетница аз! Беше твоя цели двайсет години. Обещах ти и чаках. Сега ми я върни! Върни я!
— Млъкни, пияна кофо! — извика едрият от съседната маса.
Ник се притече. Грабна Ани за ръцете и като я разтърси леко, но настойчиво, накара я да се отпусне изнемощяла на стола.
— Хайде, Ани — той я потупа утешително по рамото, — седни и много не приказвай!
— А любовта ми? Къде е тя? Искам си я обратно! Толкоз време съм я чакала!
— Да знаех за какво говориш, Ани, щях да ти помогна, ама като не знам…
— Никой не знае, никой не знае — изстена тя. — Но аз зная! Моля! Да ми се върне любовта! Веднага да ми се върне!
Слушаше целият бар. Всички се питаха какво ли ще значат нейните брътвежи, а някои дойдоха по-близо да гледат. Едрият с тъпото изражение стана от масата и се изправи до Ник.
— Защо позволяваш на тая фиркана пачавра такива номера? Ако не я изхвърлиш веднага, че ида да се оплача. Това тук бар ли е, какво е?
— Лесна работа — рече Ник.
— Да те видя как пипаш! — каза едрият, като се връщаше на масата си. — Не знам докъде ми дойде от нея. На света и без това има доста такива дърти кикимори.
Ник повика прислужника и му поръча да донесе бутилка бира.
— Сега вече нищо ти няма, Ани — каза той и отново я потупа по рамото. — Лош сън и толкоз. Нали ти мина?
— Никакъв сън не е това, а действителност!
— Добре, Ани, добре. Така да е, както казваш. Но ти мина, нали?
— Няма да мине, докато не си я получа обратно, не разбираш ли? — Тя изпитателно го погледна в лицето. — Аз трябва да си я получа. Повече не мога да понасям, нито една нощ повече.
Ник пое бутилката от прислужника и наля в чашата й.
— Пийни малко студена бирица, Ани — настоя той, поднасяйки я до устните й. Тя жадно загълта и пресуши чашата. — Сега вече си по-добре, Ани, ще викна такси и ще те изпратя. А като се прибереш, легни, наспи се и утре нищичко няма да ти има.
Като му се усмихна благодарно, тя стана и без да се противи, тръгна пред него към вратата. Излязоха на улицата, той й помогна да се качи в таксито, после даде на шофьора пари.
— Лека нощ, Ани — рече Ник, потупвайки я по ръката. — Сега да се прибереш в къщи и като си легнеш, приятни сънища да сънуваш!
Очите й ненадейно се напълниха със сълзи.
— Да можех да те целуна — рече тя и стисна ръката му, — ще зная, че съм получила любовта си обратно.
Ани се хвърли, сключи ръце около врата му и го зацелува, додето най-сетне той я отдръпна от себе си и я настани в колата.
— Върнах си я, най-сетне си я върнах, след двайсет години! — каза тя, а на мокрото от сълзи лице се четеше израз на безоблачно щастие. — Сега тя отново е моя, след двайсет години!