— Наистина ли е така?
— Така е — усмихна се Рейнолдс, — това е голям въпрос, но да не се впускаме в подробности.
— Съжалявам, не знаех. — Оживлението отпреди малко се бе изпарило от главата й. — Но това значи е краят на всичко.
— Не, скъпа, само началото — Янчи я прегърна плътно и почувства как тялото и се разтърсва в безгласно ридание. Потупа я успокоително по рамото и кимна на Рейнолдс и Шандор. На свой ред Рейнолдс му кимна в отговор, стисна обезобразената му ръка, без да каже нищо, после промърмори „сбогом“ на Казака, разтвори високите тръстики и слезе долу до брега на рова, последван от Шандор. Той държеше единия край на камшика на Казака, а Рейнолдс — другия. Възбуден стъпи върху леда. Още при втората крачка тънката ледена кора се пропука под тежестта му и Рейнолдс затъна, усети калното дъно. Водата под леда беше плитка и мътна. Той не обърна внимание на сковаващия студ и пое към отсрещния бряг, като чупеше пред себе си тънката ледена корица. Австрия, помисли си, значи това е Австрия, но в момента думата не му говореше нищо.
Нещо изшляпа във водата зад гърба му, обърна се и видя как Шандор си пробива път сред леда и гази водата, понесъл доктор Дженингс на ръце. Рейнолдс и Шандор стигнаха едновременно горе, на отсрещния бряг. Без да се бави, Шандор сви обратно към унгарската страна, внимателно пое от Янчи момичето и го пренесе през рова. За миг тя го прегърна почти отчаяно, сякаш изпита страх да скъса последната връзка с живота, който оставяше зад гърба си. Точно тогава Рейнолдс слезе долу при водата и й помогна да се изкачи на брега.
— Не забравяйте какво ви казах, доктор Дженингс — подвикна тихо Янчи от унгарския бряг. Двамата с Казака бяха преминали тръстиките и стояха на брега на рова. — Сега ние изминаваме дълъг, тъмен път, но не бихме желали да вървим по него безкрай.
— Няма да забравя — Дженингс трепереше от студа, но събра сили и викна: — Никога няма да го забравя!
— Това е добре — Янчи се поклони дълбоко с наведена надолу бинтована глава и изрече думите за сбогуване: — Бог да ви пази! Довидженья.
— Довидженья! — повтори Рейнолдс. — Довидженья — докато се срещнем отново.
Той се обърна, хвана Юлия и доктор Дженингс за ръце и ги поведе. Възрастният човек трепереше, а момичето беззвучно плачеше. Тримата тръгнаха по лекия наклон направо през заснеженото поле към свободата си. На върха се обърнаха за малко и съзряха в далечината тримата мъже, които вървяха бавно през унгарските блата, без да се обърнат нито веднъж. Останаха да ги гледат как се отдалечават, докато изчезнат от погледа им между високите тръстики. Не ги видяха повече и знаеха, че никога няма да ги видят отново.