Начинът на мислене, който си бе изработил по време на дългата подготовка, го караше винаги да подчинява разсъжденията си на най-същественото. Мислите и действията неизменно свързваше с определена цел. Емоционалната окраска, която нормално би съпътствала анализа на възможностите за успех или фаталните последици от провал, липсваше в трескаво работещото му съзнание. Сега Рейнолдс лежеше в студения сняг и преценяваше рисковете. „Работата, работата и на първо място винаги работата“ — беше повтарял полковникът хиляди пъти. „Успехът или провалът на това, което вършите, може да бъде от жизнено значение за друг, но то никога не трябва да означава нещо за вас. За теб, Рейнолдс, последици не съществуват и никога не трябва да съществуват по две причини: обмислянето им те разконцентрира и пречи на трезвата ти оценка. Всяка секунда, през която обмисляш тези последици, е секунда, която трябва да е подчинена на работата. Ако пилееш секундите, това може да се окаже фатално.“
Точно така: работата трябва да е на първо място, винаги на първо! Рейнолдс неволно направи гримаса, докато опитваше да възстанови нормалното си дишане. Даваше си сметка, че шансът много често не е бил по-голям от едно на сто. Сега беше астрономически малък, работата все още предстоеше. Дженингс с неговите безценни сведения и с опита, който имаше, трябваше да бъде намерен и успешно изведен от страната. Това беше всичко, което имаше значение. Ако все пак Рейнолдс се провалеше, нещата спираха до там. Дали това щеше да стане още тази нощ, първата, през която започна изпълнението на задачата, или щеше да се случи по-късно, щеше да е без значение. Прекараните осемнайсет месеца в най-строго и безмилостно специално обучение не можеха да отидат на вятъра. Не трябваше да мисли за провал, трябваше да използва и най-малката възможност да постигне успех.
Рейнолдс беше наистина подходящ за изпълнение на рискованата задача, трябваше да бъде подходящ, нямаше друг изход. Всичките специалисти на полковника трябваше да бъдат подходящи за задачите, които изпълняват.
Рейнолдс си даде сметка, че дишането му почти се бе нормализирало. Патрулът сигурно беше съставен от шест души. Освен двамата, с които се беше сблъскал, докато вземаше завоя, беше видял още няколко полицаи да излизат от караулката. Не му оставаше нищо друго, освен да разчита на късмета си.
Вероятно полицаите спираха камионите, отиващи на изток, за да ги претърсват за контрабанда. Те сигурно не се интересуваха от пътници, които, обхванати от паника, бягат през нощта. Не беше изключено все пак двамата полицаи, оставил ги да стенат в снега, да проявят личен интерес към него. Може би наистина не трябваше да бяга, но пък шофьорът не подозираше, че отзад в камиона има пътник. Можеха да възникнат недоразумения. Както и да е, това вече бе минало, а, що се отнася до предстоящите му действия, факт беше, че не може да лежи безкрайно в снежната преспа, щеше да замръзне или щеше да го открие някой шофьор на минаваща кола или камион.
Налагаше се, като начало, да тръгне пеша за Будапеща. Три или четири мили тежък преход през полето, а след това щеше да се върне отново на пътя. Ще премине блокадата и после ще пътува на автостоп. Пътят на изток завиваше наляво преди блокадата и за него щеше да бъде по-лесно също да завие наляво и да пресече широкия завой. Но наляво, всъщност на север, съвсем наблизо течеше Дунав. Така, без да иска, щеше да попадне като в капан в тясната ивица земя между реката и пътя. Нямаше какво друго да направи, освен да поеме на юг и да заобиколи на благоразумно разстояние. В такава ясна нощ трябваше да измине значителен път. Обходът щеше да му отнеме дълги часове уморително движение напосоки.