— Вие го помните? — зяпна Тамия. — Но това е било преди векове!
— Да — кимна Оракула, — но каквото помнят моите предшественици, помня и аз. Когато избраната жена стане Оракул, нейният предишен живот няма значение. В мен например вече няма нищо от Мака мелничарката, която бях преди предшественичката ми да почине и Оракула да ме озари с присъствието си. Но стига за мен…
Старицата се обърна към Алтан.
— Твоята поява ознаменува последното пророчество, момче — каза тя. — Предстои последната война за Ралмия и Прокълнатия или ще спечели завинаги, или ще изчезне и злото ще се разпръсне в дребните грехове на обикновените хора, а няма да има един могъщ център, както е сега.
— Но… — отвори уста Алтан, — в миналото всички опити Прокълнатия да бъде унищожен са се проваляли. Защо сега да е различно?
— Защото сега ще имате шанс самият му дух да бъде ликвидиран — отвърна Оракула. — Разбирате ли, лорд Дакавар, именно Дакавар, а не Алекс (не знам откъде това „велик крал Александър“, самият Алекс би го мразел), унищожи пръв физическото тяло на Черната Сянка и оттогава тя може да живее от манипулации през отвъдното. Прокълнатия се помъчи да излъже живота на два пъти, първо по времето на лорд Асмаил, втори път с твоята кръв, Алтан. И двата пъти обаче загуби, силата на приятелството го срази на остров Коболтник, а любовта на Тамия го пропъди от твоето тяло.
Магьосникът благодарно прегърна някогашната крадла.
— Но сега той е тук — обади се Райлин, — значи не се е провалил.
— О, провали се — поклати глава старицата, — сега само духът му е тук, но той няма собствено тяло и затова ползва това на най-подходящото студено сърце в Ралмия, а именно барон Раксмаил.
— Значи Раксмаил Е Прокълнатия! — отвори уста Тамия.
— И да, и не — поклати глава Оракула. — Раксмаил има своите спомени и своята личност, но магията на Прокълнатия му дава посока на действията и отприщва най-тъмните дебри на подсъзнанието му. Раксмаил не е бил добър по душа никога, но такава неестествена злоба може да бъде разпалена само от Черната Сянка.
— И тук — вдигна ръка старицата — е фаталната му грешка! Защото той смесва най-нагло света на живите с този на мъртвите! Казадар се провали в опита си да го върне, но Санарос (едно от любимите имена на Прокълнатия), не се отказа, тъй като знаеше, че това е последният му шанс! Духът му, получил все пак достъп до Ралмия най-грубо нахлу тук, но пропуска, че така отваря проход към света на мъртвите, а там може да бъде унищожен!
— Но как бихме могли да отидем в света на мъртвите, Оракуле — запита крал Леседил.
Старицата затвори очи.
— За да разберете, трябва да разберете истината и за Прокълнатия — очите на възрастната жена станаха тъжни. — Той казва, че е бог, равен на Създателя, но не е. Той е плод на най-големия дар и най-голямото проклятие, което някога сме имали. На свободния избор.
Оракула погледна наблюдаващите я и въздъхна.
— Прокълнатия е наша рожба. На хората.
Преди много, много векове, малко след като Създателят бил извадил света от Нищото, по земите на Ралмия се появили различните народи — хора, елфи, джуджета, великите дракони. Те започнали да строят своите цивилизации — елфите по горите, джуджетата по планините, хората из равнините, където издигали високи градове. Още от самото начало сред всеки от народите се появили такива, които изпъквали над другите било със сръчна ръка, било с пъргав ум, било с някое друго качество. А имало и такива, които им завиждали. Да, знам, сега ще попитате — защо Създателят позволил на хората — и под „хора“ аз разбирам всички тия народи — да завиждат? Та не могъл ли той да ги направи добри?
Отговорът, макар и шокиращ е — не. Той можел да ги направи безгрешни, но добри — това вече е друго нещо. Защото, за да се докажат като добри, те трябва да изберат да бъдат такива, а за да изберат да бъдат такива, те трябвало да познават и злото. Казано метафорично, Създателят бди над всеки, който подири помощта му. Но ако някой иска да страни от него, Той не би го спрял, макар сърцето му в такива случаи да се къса.
Случило се тъй, че завистливите и лоши хора станали много, а сред тях освен обикновените глупци се появили и люде с качества, които обаче не търпели някой да ги превъзхожда. В тяхното гнило съзнание те решили, че Създателят е несправедлив към тях, което не е вярно — той давал едни качества за сметка на други и тъй се случвало, че обикновено по-грозният бил по-умен, по-глупавият — по-красив или пък по-силен.