— Кога тръгваме? — попита Райлин внезапно.
— Какво имаш предвид? — не разбра в първия момент Алтан.
— Нали не мислиш, че ще те пуснем сам срещу Прокълнатия, а? — вдигна вежди елфът. — Ще пътуваме заедно, разбира се.
— Не, няма — чу се познатия глас на Оракула и двамата младежи почти подскочиха от изненада. Никой от тях не бе усетил приближаването на старицата.
— Как така няма? — ядоса се Райлин. — Винаги сме били заедно.
— Не и този път — поклати глава старицата. — Прокълнатия очаква точно това. Неговият барон е разпръснал драконоубийци из цялата земя. Ако отидете към владенията му, ще ви убие.
Готлиб отви главата си от огромното си крило и изръмжа.
— Няма да успеят, бабе. Нито черен елф, нито орк може да се мерят с мен.
— Но магията на Прокълнатия може! — повиши глас Оракула. — Ако напуснете Гората на Сънищата, елфите тук ще бъдат избити, а самите вие ще паднете от засада, повличайки и Алтан със себе си.
— Послушай я, братко — поклати глава младият магьосник. — Тази мисия е моя. Аз съм от кръвта на Злия и аз ще се изправя срещу него.
Алтан погледна Райлин в очите.
— Ще пътувам сам.
— И как мислиш ще позволя това! — острият глас на Тамия, която се бе спуснала от стаята-хралупа навън звучеше наистина ядосано. Алтан се обърна към нея.
— Скъпа… — започна той.
— Да? — остро отвърна Тамия, намръщена и потропвайки с крак по земята.
— Ще бъде опасно — каза Алтан.
— И? — гласът на Тамия стана още по-остър и ядосан.
— Аз… — поколеба се Алтан. — Ъъ… не искам да рискуваш живота си.
— И ти ли ще го решиш вместо мен — Тамия приближи съпругът си и преди той да може да отвърне нещо прекъсна възраженията му с целувка.
— Обичам те и няма да те оставя — простичко каза крадлата.
В очите на Алтан проблеснаха сълзи.
— Няма да си го простя, ако те загубя — прошепна той с внезапно предрезгавял глас.
— Тя ще е по-добре при теб, момче — внезапно се намеси Оракула — и това ти го казвам не от прорицателската си дарба, а от все по-мъглявите си спомени на човешко същество. Вие имате нужда един от друг. Останете заедно.
Алтан прегърна Тамия.
— А аз? — ядосано се намеси Райлин. — Нали не очакваш да бездействам, докато те пътуват към онова дяволско място?
— Няма да бездействаш — гробовно отвърна Оракула, — твоята съдба те очаква, млади елфе.
Сякаш в потвърждение на думите ѝ, един кентавър долетя с галоп от гъстите дървета.
— Къде е крал Леседил? — попита той, дишайки тежко от изтощение.
— Спи още, защо? — попита Райлин, а по гърба на всички започнаха да лазят ледени тръпки.
— Съгледвачите ни… — задъхано отвърна кентавърът, — забелязаха огромна черна войска. До дни ще е стигнала Гората!
Тежко мълчание настана изведнъж, след което Оракула надигна глава и каза:
— Няма време за губене. Алтан, ти и любимата ти трябва да напуснете Гората възможно най-бързо, преди да сте се озовали на пътя на черната армия. Райлин, ти трябва да останеш тук. Ти си този, който трябва да вдъхне кураж на елфите срещу злия им противник.
Готлиб изсъска.
— Той да вдъхва кураж! Аз ще вдъхна мраз в сърцата на вражеските войници.
Алтан и Райлин се спогледаха един друг и десниците им се срещнаха в ръкостискане, което миг по-късно прерасна в сърдечна прегръдка.
— Сбогом, приятелю — рече Алтан, — успешен да е пътят ти!
— Твоят също! — отговори елфът.
На път
Алтан потръпна.
Там, където някога се бе издигал Градът на Оракула сега имаше пепел, а в центъра ѝ кратер, от който се подаваше огромния черен камък, спуснал се от небето и предизвикал взрив, който бе унищожил всичко наоколо и най-вече Храмът, където Оракула бе давал предсказания. Вонята на тъмна магия бе такава, че влудяваше Алтан, а той чувстваше собственото си вълшебство живо и гърчещо се под кожата му.
Бяха тръгнали преди няколко дни от Гората, след като се сбогуваха с елфите и получиха няколко дара от тях — удобни дрехи за Тамия, храна и вода за из път, топли одеяла, които носеха в големи раници, билки против кошмарите на младия магьосник. На тръгване бяха забелязали колко притихнала е Гората на Сънищата и как в нея отсъстват обичайните горски звуци. Щом напуснаха дъбравата, видяха в далечината и причината за това — грамадна армия, подобна на черен мравуняк, която се носеше като огромна гъсеница към обиталището на елфите.
Алтан се бе отчаял като видя размера на ордата, която барон Раксмаил бе вдигнал под свое командване, но Тамия го успокои с разказ за легендарните умения на елфите да се отбраняват и двамата продължиха пътя си, поемайки заобиколен маршрут, по който да не се засекат с черната гмеж.