— Върви си, черно същество — отговори Вотмос. — Нито кентаврите, нито елфите ще склоним глава пред касапина Раксмаил и демона, на който се кланя.
— Не мисля, че ще си върви — Готлиб си пое дълбоко въздух.
— Така ли се постъпва с пратеник! — извика бързо Картат, като по лицето му премина изплашена гримаса.
— Ако е толкова нагъл, да! — отговори Райлин, но махна с ръка на Готлиб. — Кажи на твоя барон да си върви. Никога няма да му се подчиним.
Картат облиза устни.
— Тогава умри! — процеди той и от ръкава му изхвърча кинжал. Райлин прокле, но майсторски надигна острието на меча си, отбивайки запратеното от черния елф острие.
Готлиб яростно изрева и от устата му изригна ледено сияние, което превърна за миг Картат в статуя, а сетне го пръсна на хиляди ледени късчета.
— Не биваше да говориш с него изобщо — изръмжа леденият дракон на ездача си.
— Такъв аматьор не е заплаха за мен — отговори Райлин привидно самоуверено, макар рязката атака на черния елф да го бе изненадала. Ездачът се обърна към Вотмос и каза:
— Предай за станалото на крал Леседил. Май първата ни битка ще е съвсем скоро.
Зардан Карр
— Брадясал си, Алтан — каза Тамия на съпруга си. Той изсумтя.
— Точно сега ли намери да ми го кажеш — попита той, докато погледът му се мъчеше да обхване отвратителната дупка, в която се бе сгушил Зардан Карр.
Мрачната крепост на лорд Афтат се намираше в низина и половината от нея бе вкопана надолу. Над земята се издигаха само кулите, а около тях пълзяха странни черни миазми, плод, както усети Алтан със собствените си сетива на вълшебник, на черна магия.
— Напомни ми като свършим всичко това, да те обръсна — продължи Тамия.
— Непременно — отговори младият мъж, сетне промърмори някакво заклинание. Като свърши се усмихна и тръгна спокойно надолу към крепостта.
— Полудя ли? — попита го Тамия. — Ще ни видят.
— Спокойно — отвърна съпругът ѝ, обърна се и намигна. — Довери ми се.
Някогашната крадла изсумтя, но тръгна след Алтан, който приближи грамадната крепост. Около нея имаше ров, в които плуваха уродливи създания, смътно напомнящи крокодили. Имаше една-единствена порта, пред която стояха двама орка. Те съсредоточено гледаха настрани.
— Невидими ли сме? — попита Тамия.
— Не — отвърна Алтан, — просто орките нямат интерес към нас.
— Не разбирам — намръщи се крадлата.
— Защото не си магьосница, скъпа — отвърна присмехулно Алтан. На Тамия и се дощя да го ритне, но реши да не го прави.
Двамата безпрепятствено влязоха в Зардан Карр, пресичайки малкото мостче над рова и минавайки покрай двата орка, все така гледащи небето. Озоваха се в тъмен коридор, който изглеждаше неподдържан — стените му бяха обрасли в мъхове и лишеи.
— А бях чувал, че черните елфи държат всичко да им е чисто — въздъхна Алтан, когато видя как един плъх пробягва по коридора.
— Не си ли чувал за лорд Афтат? — вдигна вежди Тамия. — Той е известен със странностите си дори сред черните елфи.
— Всъщност не съм — поклати глава Алтан, — чичо Кобъл не обичаше да говори за чернокнижници.
Двамата започнаха да се разхождах из коридорите на крепостта, като магията на Алтан ги предпазваше от това да бъдат забелязани. Скоро обаче установиха, че Зардан Карр не е като Кралския замък или дори като двореца на Раксмаил. Лорд Афтат бе превърнал дома си в отвратителен лабиринт, по който пъплеха всевъзможни твари. Алтан с отвращение спря Тамия, когато от тавана пред тях се спусна един гигантски паяк, който явно се надяваше да хване някой гоблин или орк, каквито из Зардан Карр имаше много. Друг път, докато Алтан крачеше с все по-неуверена крачка из тъмните коридори, Тамия рязко го дръпна назад.
— Ъъ… — изпъшка Алтан изненадано, когато от плочката пред него с щракане се появиха шест остри шипа.
Магьосникът преглътна, а Тамия го погледна многозначително.
Скоро двамата научиха, че Зардан Карр е изграден по логика, която нямаше никакъв смисъл. Горните етажи, където из повечето дворци бяха благородниците, бяха населени от обикновени войници или пък от неописуеми изроди, които живееха в някакво странно, изолирано в себе си съществуване. Там, където трябваше да се намира тронната зала имаше огромна трапезария, където се хранеха около двадесет орка с нездрав лилав цвят на кожата.
— Явно черния елф живее в долните, подземни нива на крепостта си — заключи Тамия.
— Отвратително — отвърна Алтан, — щом горните са такива, представям си долните.
Действително долните нива се оказаха още по-демонични от това, което двамата бяха видели досега. Коридорите бяха много и магьосникът и жена му се лутаха с часове, като само предпазната магия на Алтан ги предпазваше от неприятна среща с някой от чудовищните обитатели на замъка. Освен това Зардан Карр имаше много пътища, които не водиха доникъде. Веднъж двамата се озоваха пред огромно мочурище, кой знае как появило се в крепостта. От него се чуваха тайнствени бълбукащи звуци. Обзета от внезапен импулс, Тамия сграбчи един намиращ се наблизо камък и го хвърли в мътните води. Тутакси от тях изригнаха червените пипала на някакво невидимо създание, които забрулиха всичко наоколо.