— Това го може само много опитен магьосник, Алтан, а ти не си такъв, въпреки силата си — засмя се злият елф, — няма как да разчетеш сложната плетка заклинания, които употребих. Така, че наблюдавай как дамата умира — Афтат надигна ханджара отново.
— Не! — извика Алтан и отново запрати от светкавиците си. Черният елф се намръщи, когато зеленикавото сияние отново блесна около него, но гнусното му лице се разкриви в подла усмивка, когато младият мъж пред него отново рухна на колене.
— Алти! — отново извика Тамия.
Алтан продължаваше да пуска светкавиците си, въпреки че те неизменно се връщаха при него. Лицето му бе изкривено от болка.
— Ах, ти противна гадино! — извика Тамия към черния елф и се отправи към него, като от ръкава и се появи кинжал.
— Дръжте я — хладно каза Афтат. Крадлата в началото не разбра какво има предвид елфа, но в следващия миг чу отвратително хрущене и с ужас забеляза как скелетите, висящи от стената слизат от нея, протегнали костеливи пръсти напред.
— Барон Раксмаил ще е много доволен, когато разбере, че съм убил двама от най-опасните му врагове — засмя се лорд Афтат.
Тамия посрещна първия скелет с ритник, който запрати костеливото създание настрана и повали втори. Третият обаче я одра с кокалестите си пръсти, а от четвъртия трябваше да се отдръпне. В това време първите два отново се изправиха.
В това време Алтан продължаваше да изстрелва своите светкавици, но силата им неизменно удряше неговото тяло. Магьосникът стенеше от болки, но не смееше да прекрати атаката си към Афтат — знаеше, че даде ли му миг да прави нещо друго, освен да поддържа магическото огледало, кинжалът му ще пререже гърлото на нещастната девойка.
— Давай, Алтан — усмихна се Афтат, — свари се. Защо не засилиш силата на атаката си?
Алтан изръмжа, обзет от ярост заради безсилието си. В това време Тамия бе притисната от четирите скелета. Тя пак и пак ги поваляше, но с малко оръжие като кинжала шансовете и бяха незначителни, а мъртвите се изправяха отново и отново.
Светът около Алтан започна да се смрачава и той с ужас видя как собствените му светкавици отслабват.
— Можеш и да се предадеш, разбира се — подразни го Афтат, — но така момичето до мен умира.
Самата пленница извика.
— Гнусен мръсник!
Алтан мислеше, че ще припадне, когато някакво провидение осени ума му. Внезапно целият сплит заклинания, които Афтат бе направил около себе си му стана ясен като детски пъзел. Магьосникът извика триумфално и го разби с премерен удар на мълниите си.
— НЕВЪЗМОЖНО! — ококори очи Афтат миг преди светкавиците на младия му противник да го обгърнат и превърнат в шепа пепел. Вдигнатите скелети се разпаднаха на прах пред Тамия, която дотича при любимия си.
Алтан се опита да се изправи, но залитна и рухна в ръцете на любимата си, стенейки от болка. Цялото му тяло бе разнебитено от силата на собствените му светкавици и за миг той се почуди как така не се е изпепелил сам.
— Там… — прошепна той.
— Спокойно, всичко е наред — каза девойката и прехвърли дясната му ръка през рамото си. В това време изненадващо до него се появи друга жена, пленницата, която бе сграбчила падналия от ръката на Афтат ханджар и бе разкъсала въжетата си. Тя прехвърли лявата ръка на Алтан през своето рамо и се обърна към Тамия.
— Трябва да се махаме оттук! — каза тя.
— Не берете грижа — изстена Алтан и прошепна няколко заклинания. Пред тях се образува лъч енергия.
— Ще ни сочи пътя — каза той, сетне се помъчи да се освободи от помощта на двете жени и да тръгне сам, но ново залитане го разубеди.
— Слаб си като коте — скара му се Тамия, — мирувай!
Тримата тръгнаха по пътя, а щом видеха някое от съществата на лорд Афтат, то побягваше с писъци от вида им.
— Толкова ли съм грозна? — зачуди се Тамия, а освободената жена истерично се засмя.
— В момента ни виждат като лорд Дакавар и неговите не-мъртви скуайъри — каза Алтан, усмихвайки се немощно. — Легендите твърдят, че той бил крайно жесток с всички, които види. Явно дори след толкова векове още го помнят с хубаво.
Тримата се измъкнаха от Зардан Карр и се отправиха към малкото село, откъдето беше пленницата.
Бяха успели.
След битката
Лордовете на черните елфи предпазливо приближиха късчетата лед, които бяха паднали от небето. Лицата им бяха смръщени, а устните — свити. Макар че те не страдаха за кончината на любимия си господар, също като него искаха да завладеят Гората на омразните си светли събратя, за да докажат това, което отдавна знаеха — че те са истинските пазители на елфическите ценности и те именно са дали на своя народ мястото, което му се полага — господстващо.