И наистина скоро от далечината на леса, откъдето бяха избягали се разнесоха огромни тъмни облаци от пушек, а елфите нададоха викове на гняв и огорчение.
— Мръсник! — процеди Райлин.
— Огънят е по-бърз от нас и може да ни настигне — разтревожи се не на шега крал Леседил, — владетелят на Саликарнас ни изигра!
— Още не — тръсна глава Райлин — с Готлиб ще забавим хода на пожара.
— Леденият ми дъх наистина ще забави огъня — съгласи се драконът, — но не те съветвам да идваш с мен, Райлин. Твърде скоро беше ранен.
— По никакъв начин не бива да се връщаш натам! — отново се обади лечителката, — много е опасно!
Героят се обърна към нея:
— Благодаря ти за загрижеността. Трогнат съм, но това е моят дълг…
— Казвам се Лисия — объркано каза лечителката, не знаейки как да го обори, — недей тръгва, Райлин! Раната ти е твърде скорошна, а и с какво ще помогнеш?
— Аз ще забавя пламъците — чу се старческия глас на Оракула и всички я загледаха учудено.
— Никой друг не може — добави старицата, — пушеците ще задушат дракона и той няма да може да приближи огъня. А аз все още имам защита срещу магията на Прокълнатия, макар че той ми отне Града.
— А какво ще стане с теб, стара майчице — попита Вотмос.
— Аз твърде дълго бях на този свят — отвърна Оракула — и откраднах живота на твърде много жени, за да мога да противодействам на лъжите на Прокълнатия с това, което е анатема за злото, Истината. Сега Създателят ме вика обратно. Но вие не губете надежда, ако виждам нещата правилно, краят на мрака скоро ще дойде.
И старицата пъргаво скокна от платформата на земята.
— Хайде сега вие забързайте ход и не ме чакайте.
Райлин, лечителката Лисия, драконът Готлиб, крал Леседил, та дори и орка и джуджето пожелаха сбогом на старицата, докато другите учудено гледаха как тя е забила чепат бастун в пръстта и се е опряла на него, чакайки съдбата си.
Скоро целият елфически народ остана зад нея.
Поне по-добрата му част.
Елфите вече се бяха скрили от погледа и когато зловонните пушеци на приближаващия огнен ад известиха за идването му. Оракула зърна в далечината лумтящите червени пламъци и притвори очи.
Около нея започна да блещука ярка синя светлина и тъмните пушеци се отдръпнаха от дребната и фигурка, а пламъците като че поспряха за миг.
— Със земята на Гората ще пируваш, дете на лъжите и завистта — рече Оракула, — но не и с обитателите ѝ.
Пушеците около нея се завихриха в зловещ тайфун, който се изправи пред нея и описа формата на качулата фигура. Димът разтвори в лицето и две дупки, през които прозираха горящите отзад червени пламъци и тъй оформиха злите очи на Черната Сянка.
— С това само удължаваш гибелта им, изкуфяла бабичке — изръмжа Прокълнатия, — този път няма да има кой да ме спре и Ралмия най-после ще падне окончателно във властта ми.
— Много пъти си го казвал — отговори старата жена — и никога не е ставало. Каза го, когато обърна Дакавар в мрака, повтори го, когато създаде барон Саркорос и го потрети, когато призова момчето Алекс в Ралмия. И тримата се обърнаха срещу теб и те низвергнаха, та оттогава като призрак се мъчиш да влияеш на събитията, но всуе са усилията ти. Твоят край иде.
— Единственият тук, чиито край наближава си ти, старице жалка — изръмжа Прокълнатия, — никога не можах да разбера защо единственото, което Създателят изпрати срещу мен, беше ти. Твоите прокоби са слаби и не могат да ме засегнат. А имената, които изброи не значат нищо. И Алекс, и Дакавар, и немирният ми син сега лежат мъртви, тия, които се опитаха да ме спрат подир тях също. А аз съм жив.
— Жив не си бил никога и живота не познаваш — отговори смело Оракула, макар да се олюля от огнения зной, която вече я бе обкръжила отвсякъде, — не знаеш нищо за любовта, нито за приятелството или верността, създадена от уважение, а не от страх. Ти си пуст и кух.
— Може и така да е — отвърна Прокълнатия, — но пък тогава кух и пуст ще остане и светът на Ралмия, защото както виждаш, аз завладявам всичко. Скоро няма да остане никой, който да може да ми се опълчи.
— Тук бъркаш много — отговори Оракула, — дори сега твоята гибел те приближава с бързи, неумолими крачки.
Черният тайфун се разтресе, а вече червения пожар го обграждаше като ореол.
Прокълнатия се смееше.
— Надявам се нямаш предвид моя сърцат внук, който ходи към съдбата си — отвърна злия дух, — всичко е тъй, както аз съм го предвидил. Когато моята кръв навлезе в света на духовете, дори любовта на Тамия няма да го спаси. Аз ще си взема тялото, което е мое по право и от него ще управлявам Ралмия навеки, а глупавият барон, който е моя пионка сега ще захвърля и унищожа, както преди това ще унищожа и светлите му събратя.