Алтан изруга и от двете му ръце отново изхвръкнаха светкавиците, които обвиха минотавъра, душащ Низалия. Звярът извика и Алтан спря магията, за да му позволи да излезе, за да цопне подпален във водата. Магьосникът изпита задоволство от това, че успя да овладее заклинанието си.
— Помогнете! — извика Стиксос, който обаче бе обезоръжен от своя противник. Последният минотавър се надвеси над капитана и понечи да го довърши, без да го е грижа, че е последният от стъпилите на „Зеления Скат“.
Низалия обаче се метна към него и седна на раменете му, стискайки го за рогата и сключвайки глезени около гърлото му. Минотавърът измуча, сетне се опита да махне жената от себе си. Тя стисна глезените си още по-силно и минотавъра, хъхрещ се преви на колене. Тогава Низалия скочи от него и го изрита в брадичката, изхвърляйки го зад борда.
— Мило — коментира застаналата наблизо Тамия.
— И навременно — обади се Стиксос.
— Но как са разбрали, че съм тук? — поклати глава Алтан.
— Не е нужно да са разбирали — отговори Низалия. — Смъртта на Афтат със сигурност е била шок за черните елфи и са пратили изродите си да те издирват.
— Отново обаче пропуснаха — каза Тамия.
— Да — отвърна и Алтан, — но докога?
Мракът се надига
Шатрата на барон Раксмаил се отличаваше сред лагера на армията му като жива рана в пространството, нещо толкова скверно и отвратително, че дори закалените на убийства и тъмни заклинания черни елфи го отбягваха. Славещ се някога като благородник, обичащ плътските удоволствия, сега баронът не допускаше никого в личните си покои, а често нощем от шатрата му долитаха странни шепоти и писъци, които караха елфите около него да се въртят неспокойно в леглата си, а суеверните орки да ломотят молитви по цяла нощ.
А тази нощ се случваше ужасно.
Гората на Сънищата, някога величествения лес на светлите елфи, се бе превърнала в огромна огнена стихия, но сега дори светлината на пламъците угасваше, оставяйки след себе си жарава, напомняща напукана до кръв кожа. Раксмаил се бе затворил в шатрата си и от нея се чуваше чудовищен глас, напомнящ трошенето на сухи есенни листа. Само звукът му караше армията на барона отдалеч да заобикаля покоите му, а за спокойствието им по никакъв начин не допринасяха и резките проблясвания на пурпурна светлина, които осветяваха шатрата отвътре.
Внезапно отнякъде — но откъде, не можеше да определи никой — долетя силен, студен вятър и пепелта, която бе покрила останките от Гората на Сънищата се надигна във въздуха, разливайки черна пелена в небето, с която удави първите лъчи от изгрева на слънцето. Навсякъде се възцари мрак.
В този миг страшния глас от шатрата на Раксмаил замлъкна, а червените светлини угаснаха. От вътрешността на импровизираните му покои долетя сухият смях на барона, който излезе пред стъписаната си войска.
— Е, мои верни войни — каза присмехулно той, — вече може да тръгвате напред.
Ако пламъците, изличили древния лес на елфите, предизвикаха сълзи на гняв и мъка у по-чувствителните сред тях, то черната пелена, която се надигна в небето като погребален покров ги накара да замлъкнат потресени. Бегълците вече бяха започнали да изкачват Планините на Забравата, когато видяха как небето над доскорошния им дом притъмнява и се превръща в отвратителен черен облак, който бавно започва да пълзи и да се разширява. Джуджетата, които бяха в групата гневно закрещяха, а орките започнаха да правят странни знаци против прокоба.
— Каква дяволия е това? — обади се Лисия. По време на бягството тя не се бе отделяла от Райлин, под претекст, че иска да следи раната му, но младият ездач установи, че няма нищо против това. Лечителката бе мила и добра с него, а той беше трогнат от начина, по който го бе защитила в разговора му с Леседил, Орджа и Оракула. Драконът Готлиб тактично се бе отдалечил от двамата, казвайки, че иска да полети малко. Кралят на елфите разговаряше нещо с главатарите на орките и джуджетата.
Тъмният покров, който се надигна от пепелищата обаче удави в печал настроението на всички, а то и без това не бе високо.
— Черна магия — отвърна Райлин на младата жена до себе си. Ездачът бе скочил от платформата с идеята да се раздвижи и Лисия му го бе позволила само при условия, че е до него да го наблюдава, — но не съм виждал толкова силно тъмно проклятие.
— Оракула каза, че краят на Мрака идва — каза Лисия.
— На мен ми изглежда, че тепърва се надига — тихо отвърна Райлин, сетне се сепна и прегърна Лисия, — но аз няма да му позволя да те достигне.