— Искам да говоря с теб.
Елфът кимна и двамата се отдалечиха в един ъгъл.
Орджа погледна Райлин в очите и го попита:
— Какво ще стане, ако баронът отново се изправи срещу теб?
Райлин го погледна и в следващия миг потръпна. Вълна от ужас го заля, когато си спомни как плътта на отвратителния черен елф се гъне противоестествено около острието, което я е пронизало. В следващия миг го заляха срам и унижение.
Той се бе изплашил.
Орджа поклати глава.
— Разбирам те напълно. Кой знае какво си видял горе в небето.
— Аз… — понечи да каже елфа.
— Не бери грижа. Ако Раксмаил си подаде носа напред, ще го поема лично.
И Орджа отиде сред хората си, оставяйки Райлин угрижен и безмълвен.
Битката
Беше много трудно да убедят Лисия, че трябва да остави „ранения“ Райлин в битката. Тя до последно настояваше той да почива, ала драконовия ездач нежно, но твърдо я изпрати с останалите жени и деца.
— Той ще се върне, обещавам ти — рече ѝ оркът Орджа, като с това сякаш я убеди.
Така в прохода под издигащия се връх Вълчи Зъб — тесен и враждебен, наистина идеален за засада, останаха само войните мъже от бегълците — кентаври, орки и джуджета, а елфите се скриха иззад околните скали и дървета, очаквайки армията на противника. Над всички кръжаха Райлин и Готлиб, очаквайки армията на противника.
Тя дойде след два дни, носейки се едновременно с погребалния покров от мрак, който носеше ужасния дъх на пепел и покриваше земята по-сигурно и от нощта. Най-напред крачеха орките от Саликарнас, зверове с ужасяващи изражения на лицата, носещи едновременно омраза и отчаяние, като че знаеха, че са на грешната страна, но бе твърде късно да оправят нещата. Зад тях вървяха благородниците черни елфи, майстори войни и магьосници, готови да сеят смърт. Най-отзад се издигаше грандиозната шатра на Раксмаил. В нея проблясваха странни червени светлини и отвътре се чуваше лудешки кикот. Пазителите на Планината потръпнаха, защото усетиха, че баронът готви някакво ново демонично проклятие.
Армията на барона се хвърли в отчаяна атака, като първите ѝ редици орки бяха покосени от стрелите на скритите светли елфи. Войниците на Раксмаил умираха с въздишки на облекчение, като че са освободени от някакъв страшен товар. Немалко обаче и оцеляха и те се срещнаха със своите планински братовчеди, с брадвите на джуджетата и копитата на кентаврите. И умирайки орките на Раксмаил, обаче се биеха с неестествен плам, стремейки се да отнемат живот дори и със смъртта си. Зад тях черните елфи, изкусни в боя и магията, се хвърлиха към своите светли братовчеди и макар мнозина да погинаха, още преди да ги достигнат, скоро двете страни на най-мъдрия народ се срещнаха отново в люта битка, като скоро сред падналите имаше и красиви светли елфи, разделящи се завинаги с живота.
Тогава връхлетя Готлиб. Ледения дракон се спусна към противника като градушка, а залповете му от мразовит дъх, могъщите му нокти и плющяща опашка покосяваха като слама противника. Неговият ездач Райлин пък нанасяше удари с меча си, колчем Готлиб направеше лупинг и вярното му острие винаги отнасяше противник, било то орк или черен елф.
Орджа и Дъч бяха избрали добре мястото на засадата и скоро численото преимущество на войската на барона се стопи, а постепенно редиците му съвсем оредяха.
И тъкмо когато пазителите на Планината бяха готови да нададат победни викове, от шатрата на Раксмаил долетя нечовешки вой, който разцепи околния въздух и накара всички войни да замръзнат за миг. Сетне стените на юртата се издуха като от силен вятър и се разцепиха, а от нея се изля орда, която накара войниците и от двете страни да нададат писъци на ужас. От останките на шатрата запълзяха невиждани изроди, чиито форми бяха обида за съзиданието, митологични чудовища, забравени в най-древните легенди, мантикори, рогати демони и крилати изчадия, от които се носеше смрад на сяра, приведени уродливи войни с безлики глави, белезникави главоноги, светещи с гнусна фосфоресцираща светлина. А в центъра им стоеше самият барон Раксмаил, надигнал сложно инкрустираната си сабя и яхнал уродлив скелет на диво магаре, от чиито празни очни кухини грееше кощунствена червена светлина.
— Той е отворил проход към отвъдния свят! — чу се отнякъде гласът на Леседил.
— Значи трябва да върнем тварите му обратно там — отговори му сухо Дъч и джуджетата първи се съвзеха от ужаса, пристъпвайки с вдигнати брадви напред.
Изродите се хвърлиха към тях като порой и дребния народ спря устрема си, но не се огъна. Орките ги последваха заедно с елфите, а стана и чудо — дори войниците, борели се до преди мигове на страната на Раксмаил, като изтрезнели се обърнаха срещу чудовищната гмеж, която бе докарана в зримия свят като обида към творението на Създателя.