Но елфите и орките нямаха железния дух на джуджетата. Годините суеверия у зеленокожия народ го правеха безпомощен срещу такъв враг, а погнусата към мрака, вродена у светлите елфи ги правеше уязвими.
Скоро отстъплението на пазителите стана почти безредно и дори джуджетата се принудиха да се обърнат в бяг, при все, че всяка тяхна стъпка бе съпътствана от писъците на изроди, пратени обратно там, откъдето са дошли.
Райлин и Готлиб кръжаха нерешително над сражението, макар ледения дъх на дракона да поваляше мантикори и други, безформени крилати създания, надигащи се в небето. Младият елф обаче бе обзет от страх и макар да бе изгарян от унижение, не смееше да се приближи до Раксмаил и кошмарното създание, което той яздеше. То надаваше отвратителен магарешки рев всеки път, когато господарят му убиеше някого.
А Раксмаил се целеше в елфи.
Баронът надигна лумналите си в червен блясък очи към ездача и извика:
— Няма ли да се изправиш втори път срещу мен? Твърде бързо забрави кръвта на баща си!
Райлин поаленя от обидата и изтегли меча си, но така и не намери сили да накара Готлиб да полети към барона. Страхът бе стиснал сърцето му и по бузите му потекоха сълзи на срам и безсилие.
В този миг от мрачното небе се появиха огромни крилати фигури и от разтворените им челюсти потекоха пламъци.
— Дракони! — възкликна Готлиб и наистина от небето бяха дошли неговите роднини — червени, черни, сини, зелени, всевъзможни дракони, десетки.
Всички дракони, оцелели в Ралмия дойдоха на помощ и изродите на Раксмаил завиха от гняв и безсилие, когато диханията на могъщите зверове ги изпратиха обратно в отвъдното.
Раксмаил обаче посрещна атаката на драконите с чудовищен смях и запрати пурпурна светкавица към единия от летящите левиатани, която го повали на място. Сетне заломоти някакво ужасно заклинание и на мястото на разрушената му шатра отново грейна пурпурна светлина. Нови изроди запълзяха към живия свят.
— Моята армия е безбрежна, бедни глупци — проехтя гласът на барона — и Прокълнатия ме е направил неин командир!
— Щом си такъв командир, бий се с мен! — отвърна му обаче чудовищен рев и Райлин, който все още бе парализиран от ужас занемя, когато позна в гласа Орджа.
Оркът се появи от нищото и грамадния му ятаган разцепи черепа на ездитния звяр, върху който стоеше Раксмаил.
— Аз, Тролоубиеца, те предизвиквам на дуел! — изръмжа Орджа и се изправи срещу барона, който надигна сабя в отговор.
— Мога да те изпепеля за миг, жалко животно — дочу се хриптящият му глас, — но аз не крада от победите си.
И двете остриета се срещнаха със звън, а всички занемяха — елфи, били те черни или светли, вече нямаше разлика, орки, джуджета, великите дракони, дори уродите от отвъдното.
Пак и пак Раксмаил и Орджа срещаха своите оръжия, а трясъкът им огласи Планината. На няколко пъти оркът намери пролуки в защитата на Раксмаил и острието му засегна плътта, но излизаше от нея, като от течност, без да оставя рани. Тогава баронът успя на свой ред да нанесе удар и промуши Орджа право в гърдите.
— Неее! — извика Райлин от небето и понечи да пришпори Готлиб към битката, преодолял най-сетне страхът си. Раксмаил посрещна викът му с гръмък смях, който обаче прерасна в писък на изумление, когато Орджа изтръгна сабята му от ръката и я захвърли настрани.
— И аз мога така! — изрева орка и нанесе страхотен удар с ятагана си, разсичайки черния елф почти на две.
Гнусна черна слуз полетя навсякъде, а Раксмаил нададе ужасяващ крясък, който бе подет и от отвратителните чудовища, които бе призовал.
Двете половини на барона се обърнаха назад и побягнаха, а с него назад се дръпна и ордата от гадните му създания. Те отидоха на мястото на шатрата и се увиха в отвратителен облак черен дим, от който отново се чуха викове.
Готлиб кацна до Райлин, който се спусна към приятеля си. Оркът стоеше прав и не дишаше.
— Но… как… — попита елфа и в следващия миг оркът се свлече в ръцете му, а кръвта от страшната рана рукна.
— Стар трик — криво се усмихна той, — не е магия, но върши работа, ако си отчаян.
Райлин пое тялото на своя приятел и учител, а от очите му потекоха сълзи, капещи едновременно с изтичащата кръв на зеленокожия войн.
— Не си отивай… — прошепна елфа.
— Райлин… — изръмжа орка и надигна грубата си ръка, за да погали лицето на ездача — когато бях млад… имах син.
По грубата му брада потече кръв.
— Окултисти, вярващи в Прокълнатия го отвлякоха и принесоха в жертва. Оттогава ги мразя. Мислех, че животът ми е изгубил смисъл и оттогава само воювам с Прокълнатия… със сила заличих вярата в него. Убивах… но когато открих теб… не искам да те обидя, но ти бе като втори мой син. Сигурен съм, че ще спечелите накрая… и с Лисия… бъдете щастливи.