Орджа потръпна за миг и издъхна.
Райлин прегърна окървавеното зелено тяло и се разтресе от хлипове. Готлиб надигна глава и нададе печален рев, а към него се присъединиха и другите дракони. Гласовете им огласиха планината.
Джуджето Дъч, което някак бе оцеляло приближи плачещия елф и постави ръка на рамото му.
— Трябва да се махаме оттук. Оркът ни спечели време. Не обезсмисляй саможертвата му.
Райлин го погледна с мокри от сълзи очи, сетне кимна и се изправи.
Той яхна Готлиб уморено, а драконите наоколо подложиха шии за останалите войни, дори за тези, които бяха дошли от армията на врага — няколко орка и трима черни елфа с посърнали лица. Това бе останало от армията на Раксмаил.
И въпреки това, проходът под връх Вълчи Зъб също бе паднал.
Фигурите се нареждат
Барон Раксмаил лежеше, възстановявайки се в мрачната равнина, където го бе скрил Прокълнатия. Новата му бляскава войска от непобедими създания съскаше в очакване на нова битка, а количеството ѝ бе безгранично. Болката от раната, нанесена му от онзи нагъл орк, започваше да избледнява, а следите ѝ съвсем изчезнаха. Духът, който се криеше вътре в него, му нашепваше успокоителни думи и баронът отново почувства могъществото на тъмната магия, която течеше вместо кръв в жилите му.
„Оркът вече е мъртъв, приятелю, а ти си още жив“ — говореше Прокълнатия, — „Ездачът е оцелял, но се стъписа пред твоето могъщество. Много скоро няма да има къде да се скрие и Ралмия ще е твоя“.
След като остави баронът да тъне в самодоволство, Прокълнатия насочи мисълта си към Алтан. Внукът му идваше към древния храм, точно според предвижданията му, но досадната му съпруга все още бе жива, а на всичко отгоре покрай тях се бяха нароили още идиоти. Слугите му от Ралмия не се бяха оказали на висота нито в битката с армиите на елфите, джуджетата и ренегатите-орки, нито в елиминирането на възможните помощници на Алтан. Затова и той се бе принудил да изкара на белия свят своите стари приятели от отвъдното, които отдавна искаха да погълнат красивия живот в Ралмия. Прокълнатия се замисли дали да не прати някой от тях на Алтан и приятелите му, но си даде сметка, че бунтовният му внук вече е прекалено силен, за да бъде сплашен или победен от деформираните му съюзници. Със сигурност трябваше да му прати някоя нежива твар, но по-специална, по-могъща.
Злият дух се замисли. За съжаление възможностите му бяха ограничени. Дакавар завинаги се бе откъснал от света на мрака със своето последно предателство, а да съживи Саркорос бе немислимо. Глупавият му бунтовен син бе изгубил цялата си есенция след битката си с още по-малоумния му внук, а и да имаше нещо за възкресяване, Прокълнатия не би го използвал. Лоялността на Саркорос винаги беше била доста съмнителна. Ауганфил, който вече бе изкарал времето си в Ралмия и като жив, и като не-мъртъв, също бе неизползваем.
Внезапно Прокълнатия се сети за някого и се засмя. Навремето го бе мразил доста силно, тъй като онзи бе винаги бил прекалено неконтролируем, но хилядолетие и половина в мрака на неживота променят отношенията. Злият дух обходи с мисъл небитието и намери своята цел.
— Юрген… — прошепна той гальовно и нещо отблъскващо се оформи в мрака, длъгнесто и змиевидно, с многобройни очи, въртящи се жадно насам-натам.
— Юрген… — повтори бавно Прокълнатия, — направи каквото те моля и отново ще живееш… а всички съкровища в Ралмия ще бъдат твои… завинаги…
Прокълнатия вкара в объркания мозък на чудовището видение на кораб, на който стоеше висок чернокос младеж. Алтан.
— Виждаш ли това момче, Юрген? — прошепна Прокълнатия. — Искам го жив… Останалите убий.
В този миг Пъкления Остров бе разцепен от ужасяващ писък и всички живинки, все още останали в него, замряха.
След векове в света на мъртвите, Обитателя се бе завърнал.
Само нежността и добротата на Лисия спасиха Райлин през следващите часове, когато той се върна в лагера на бягащите жени и деца. Мнозина от тях се разплакаха, когато не зърнаха съпрузите си след връщащите се, а и облекчените замръзнаха от ужас, когато чуха разказът на крал Леседил са ужасните демони, които барон Раксмаил бе стоварил по войската им. Дезертиралите от армията на Раксмаил бяха красноречивото доказателство за думите им.
— Аз не съм добър по душа и никога не съм се срамувал да убия — каза един от тях, висок черен елф на име лорд Ризос, — нито пък съм се свенил да направя магия на някой. Но това, което видях в онзи проход беше безумие.