— За нас ще е чест — отвърна Леседил.
— Радвам се — плесна с ръце Хоуфгар, — а сега, кажете ми, къде мога да видя моят приятел Алтан?
За миг лицето на стареца пребледня.
— Той нали не е…
— Не, не е! — бързо отвърна Райлин. — Той е на път към сърцето на нашия враг. Не Раксмаил, а Прокълнатия. И ще го съкруши навеки.
Атака от вълните
Настроението на екипажа на „Зеления Скат“, приповдигнато след успешната битка с минотаврите, помръкна значително на следващия ден, когато зората така и не се появи. Небето буквално бе изчезнало, скрито от отвратителен черен облак. Във въздуха се носеше мирис на пепел и дори бистрите води на реката изглеждаха помътнели и някак болни.
— Какво, в името на Създателя, е станало? — запита се капитан Стиксос, който беше пребледнял дори повече от нормалното си състояние. Дори винаги уверената в себе си Низалия изглеждаше потресена, а Тамия стоеше плътно до Алтан, който изглеждаше притеснен и омаломощен.
— Това е черна магия — промърмори младият магьосник, а очите му сякаш се мъчеха да пробият тъмната пелена, покрила света. — Прокълнатия прави нещо много, много лошо. Трябва да побързаме!
И наистина те побързаха. Капитан Стиксос впрегна в работа моряците на кораба си и „Зеления Скат“ се плъзна по водите на реката, бързо пресичайки цели крайречни градове. Картината, която екипажът виждаше от борда не бе красива. Мнозина от жителите на Ралмия бяха изпаднали в паника от притъмнялото небе и крещяха към небето. Черните елфи минаваха с оркските си потери да овладяват безредиците, но и те самите изглеждаха притеснени. Алтан чувстваше как някои от тях използват заклинания, за да се опитат да разберат какво става. Самият той разбираше, че отговорите няма да ги зарадват. За разлика от останалите, младият вълшебник осъзнаваше, че поне част от тъмнината е предизвикана от облак пепел, който Прокълнатия е разпръснал във въздуха. Откъде той е взел такова количество, за младежа оставаше загадка обаче. Лошият кошмар за изгорялата Гора на Сънищата обаче му подсказа една възможност, твърде ужасна, за да повярва в нея…
Но дори и това не го смущаваше така, както го правеше другата част от тъмата, неестествена и навяваща тревожно униние, вдъхваща печал в сърцата и умовете на хората. В нея Алтан долавяше повей на смъртта, на некромантия от такъв чудовищен вид, че магьосникът дори не можеше да си го представи.
Когато в следващите дни тъмата не се разсея дори храбрите моряци на Стиксос се притесниха, а Низалия направо изпадна в ярост:
— Как можем да се борим с нещо, което може да скрие слънцето от земите ни!
— И срещу лорд Афтат нещата изглеждаха безнадеждни, но се справихме — опита се да я окуражи Тамия.
— Афтат можеше да забули в тъма само замъка си, не цяла Ралмия — остро отвърна дъщерята на кмета Тикабрин и на борда на „Зеления Скат“ отново настъпи мълчание.
На следващата нощ Алтан отново бе сполетян от кошмар, в който му се яви Прокълнатия. Този път обаче Злия не му говореше лично, а сякаш го бе поканил като страничен наблюдател на отчайваща картина, родена от възпален ум.
Черната му фигура се извисяваше от огромна издадена скала, намираща се в мрачна равнина, в която небето бе още по-тъмно и от това над Ралмия, а отвсякъде лъхаше безнадеждност и омраза. Нейде в далечината призрак на самотен дракон окайваше съдбата си, а в бушуващо море, носещо се като облак над цялата гледка плаваше призрачен екипаж. Алтан настръхна щом разпозна в него мрачния кораб на страховития капитан Хорсах.
Но не тези самотни и загубени сенки го притесниха, а огромната гмеж от уродливи създания от най-разнообразен вид, които бяха протегнали във въздуха лапи, ноктести ръце, пипала или криле, за да поздравят тъмния силует на Прокълнатия. Най-отпред стоеше чудовищен скелет на диво магаре, който ревеше оглушително, въпреки че черепът му не бе цял.
Черната Сянка надигна повелително ръка и в мрачната равнина се отвори портал, подобен на жива рана, през който Алтан успя да зърне някакви поля от Планините на Забравата, където се водеше битка. Стори му се, че за миг зърва Райлин и понечи да извика, когато черната гмеж, предвождана от уродливия кон, на който незнайно как се бе появил барон Раксмаил, се втурва към Планините.
„Това е краят на твоя свят, внуче“ — чу магьосникът подигравателния глас на Прокълнатия. „Ако искаш да спасиш някоя отломка от него, ще трябва да ми се подчиниш“.
Алтан понечи да отговори нещо, когато се събуди, облян в студена пот. Лежеше на двойното легло в каютата, която делеше с Тамия. Вътре бе прохладно и той потръпна, ставайки.