— Ти знаеш името ми? — ужаси се магьосникът.
— Аз знам имената на всички — мрачно отвърна Смъртта, — освен на Прокълнатия, защото той няма име.
— Той няма нищо — отговори Клаус.
— Все тая — заяде се Смъртта, — момичето обаче не може да мине. Часът и не е ударил… още.
Тамия потръпна.
— Тя е моя гостенка — изпъчи се Клаус.
Смъртта го изгледа раздразнено.
— И от кога реши да каниш гости?
— От как Прокълнатия реши да праща Юрген по разни задачи. И ние, верните на Създателя можем да помагаме. Единственото, което съжалявам, е, че няма да покажа на девойката по-хубави места от Отвъдното, но след няколко десетилетия тя и сама ще ги види — отвърна джуджето.
Смъртта се отдръпна, без да казва нищо.
Зеленото сияние угасна и Клаус покани с ръка двамата да влязат.
— Оттук ви оставям сами. Вътре в Храма ще се оправите. Ако нещата минат по план, ще се видим още веднъж, на края — рече джуджето.
Алтан кимна с пресъхнала уста и, стискайки Тамия за ръка, навлезе в Храма.
Внезапно Смъртта проговори:
— Бъди внимателен, момче. Съдбата ти виси на везни, които в момента са в абсолютен баланс. Прокълнатия е станал прекалено могъщ, по-могъщ и от мен, но силата му се базира на измама. Разкрий измамата и ще спасиш себе си, момичето и Ралмия.
Магьосникът потръпна и в следващия миг остана сам с Тамия.
В Храма.
Последната битка за Ралмия настъпваше и представители на всички раси — от дребните гноми до огромните дракони — се бяха събрали в града, изграден около Кралския замък. Целия светлик в света бе угаснал, а Мракът ставаше все по-гъст и по-гъст. Жените и децата от всички раси бяха скрити в Замъка и най-близките до него сгради, а по крепостната стена и вътрешните къщи бяха се наредили войни — орки, елфи, джуджета и хора, дори кентаври, готови да защитят последното, останало от техния свят. Драконите бяха накацали по бойниците или кръжаха във въздуха, а тревожните им ревове докладваха, че Тъмнината приближава.
Тъмнината, мислеше си Райлин докато стоеше яхнал своя леден дракон, тъмнината, която поглъщаше всичко. Не можеше да спечели сега, говореше сърцето на елфа, не и сега, когато срещна Лисия, това прекрасно момиче.
Но разумът му подсказваше друго. Тъмнината не можеше да бъде спряна. Алтан явно се бе провалил, глътнат от тъмното наследство, което носеше. Дори Перлата на Феникса, която Хоуфгар бе извадил с такава надежда, повече крееше, отколкото грееше в сбръчканите му ръце.
— Воалът към света на Мъртвите е разкъсан — бяха му обяснили пустинните орки, — Перлата вече само дразни, но не възпира силите на мрака. Векове наред Прокълнатия я искаше, за да направи това, което стори сега без нея.
А стореното от него приближаваше. Невиждани изроди, надаващи вопли, които можеха да накарат човек да полудее, пъплеха на талази към Града, а над тях, яхнал възстановеното си костено изчадие, което обаче вече имаше и чифт прилепови криле, беше барон Раксмаил — една отвратителна тъмна фигурка на безумието, чиито червени очи се виждаха дори от далечината, докато размахваше изисканата си сабя като остен, с който насочваше уродите си към Кралския град.
— Значи това е краят — промърмори крал Леседил.
— Ако е така — отвърна му стоящият наблизо Дъч, — поне ще го проточим.
Малко след тези му думи битката започна. Чудовищата се хвърлиха без ред към Града, лазещи като мравки по стените му, нехаещи за раните, които получават. Драконите ги посрещнаха с пламъци. Елфите ги пронизваха със стрели. Джуджетата и орките ги наказваха с удари на брадви и криваци, а сияйните рицари на Кралството ги удряха с тежките си мечове.
Но съществата идваха, нямащи чет, а над всички Раксмаил крещеше заклинания, на език, който никога не беше бил изричан в света на живите.
Хоуфгар бе издигнал високо Перлата на Феникса, но дори нейната светлина изглеждаше мътна на фона на мрака, който бе обвил всичко.
Тогава в небето се издигна Райлин и ледените издихания на дракона му пръснаха десетки чудовища на скреж, а бляскавият му меч отрази светлината на Перлата и грейна така, че изчадията отдолу завиха и закрещяха, а дори Раксмаил нададе писък на омраза.
Райлин видя барона, яхнал кошмарната си твар и инстинктивно реши, какво да прави.
— Раксмаил — извика той, — още ли искаш да се биеш с мен?
Баронът го погледна невярващо, сетне избухна в лудешки смях и пришпори Кошмара, който яздеше, към елфа. Сабята му се срещна с меча на героя със звън, който отекна из цяла Ралмия.
Малко време отне на Алтан и Тамия, за да открият своята цел. Голямата зала в Храма ги очакваше, а в нея, разположен на огромен трон, се бе облегнал Прокълнатия. Червените му очи проблеснаха нетърпеливо, когато забеляза Алтан и втори път раздразнено, когато видя Тамия до него.