Ринчен посочи присъстващите един по един.
— Не ме разочаровайте. Иначе ще опитате колко остра е сабята ми. Монголите не търпим провал.
С тези думи той се обърна и бързо излезе на проливния дъжд.
По края на равнината
8 км югозападно от Пей Тан, Китай
Въпреки заповедите сър Хоуп беше събрал Втора дивизия и два ескадрона от конната част на Пробин. Водеше ги в редици по десет към Дагу, за да види с очите си какво ги очаква. Дъждът продължаваше да се лее от небето, както правеше от безброй часове, и равнината беше покрита със застояла вода — огромна блестяща повърхност, която се вълнуваше от пороя. Въпреки този мрачен фон Втора дивизия представляваше впечатляваща гледка с подгизналите алени куртки, бели панталони и мускети на рамо. Всички имаха шапки с плитко дъно и обърната надолу периферия с парче бял плат отзад, който не позволяваше на дъжда да влиза в яките им.
Яхнал любимия си арабски жребец, сър Хоуп едва ли можеше да е по-самоуверен, докато препускаше напред, следван от войниците си. От дясната му страна беше майор Пробин на кафявия си скопец. Той бе калѐн и опитен офицер, участвал в сражения в Индия и Южна Африка. Не се интересуваше от политика, изпълняваше заповеди и ако се наложеше, щеше да се бие до смърт за кралицата и страната си.
По заповед на сър Хоуп петстотинте кавалеристи трябваше да продължат към Дагу и да видят докъде могат да стигнат, преди да срещнат някаква съпротива. Намерението му бе да провери състоянието на района на запад и да разбере колко още път трябва да изминат, за да се махнат от тресавището. Дъждът намаляваше видимостта, но въпреки това продължаваха напред. Сър Хоуп бе решил, че никак не му харесва да стои на брега и да получава нареждания от някакъв си кули, който имаше нахалството да си седи в топлата суха каюта на кораба. Сър Хоуп беше човек на действието, носител на ордени воин, участвал в Първата опиумна война и отличил се при превземането на укрепения град Чин Кян. Точно там беше ранен от заблуден куршум, изстрелян от един от собствените му хора — и това беше причината за характерната му накуцваща походка. Но най-много се гордееше с начина, по който се бе отличил в Индия по време на Пенджабската кампания. Стратегическата му дързост беше допринесла за пълния разгром на въстаниците при Серай Гхат. В собствените си очи той бе професионален войник, господар на хората си, който не се подчинява на някакъв си китайски съветник.
През мъглата в далечината се появи група татарски кавалеристи. Изглежда познаваха добре калния участък и конете им не бяха затънали като тези на Пробин. Сър Хоуп изтегли сабята си и посочи към татарските скитници.
— Виждам не повече от десетина коне. Изпратете хората си да ги посрещнат. Да видим с какво разполагат.
— Пушките ни няма да стрелят в този дъжд — отвърна майор Пробин. — Ще трябва да влезем в ръкопашен бой.
Сър Хоуп изгледа подчинения си офицер.
— Действайте!
Калният участък беше широк, но въпреки това тръстиката осигуряваше добро прикритие и за двете страни. Дъждът продължаваше да се лее, докато майор Пробин заповядваше на тръбача си да даде сигнал за атака. Петдесетте кавалеристи под негово командване изтеглиха саби и бавно поеха в калта право към татарската група в далечината. Сър Хоуп се изпълни с гордост, докато наблюдаваше как хората му влизат в сражение.
На кавалеристите на Пробин под командването на капитан Тимс им трябваха цели пет минути да стигнат до твърда почва и да наберат скорост за атака. И в този момент нещата се преобърнаха. От тресавищата по двата фланга внезапно се появиха над петстотин татарски конници. Втора дивизия бе обкръжена без кавалерия, която да я подкрепи и да разбие редиците на неприятеля.
Сър Хоуп осъзна, че са го изиграли. Майор Пробин нареди на тръбача да върне кавалеристите, но те бяха безнадеждно далеч. Сър Хоуп започна да вика заповеди наляво и надясно и войниците му дисциплинирано се строиха в тесен кръг, насочили щиковете си навън като гигантски настръхнал таралеж, неуязвим за каквато и да било атака.
Татарската кавалерия приближаваше устремно и решително от всички страни. По-леките им коне се справяха по-добре в тинята от тежките британски животни. На пълен ход всеки монголски ездач извади дълъг лък и пусна стрела, щом се озова на стотина метра от отбранителната позиция на Втора дивизия.
Резултатите бяха катастрофални. Британските войници трескаво се опитваха да изсушат кремъчните механизми на мускетите си, но барутът беше мокър и оръжията им не бяха в състояние да стрелят. Въпреки това мнозина се прицелиха и дръпнаха спусък — но чуха единствено безполезното щракане от затвора. Все повече и повече стрели улучваха целите си — монголите стреляха по веднъж на всеки десетина метра.