За момент Уилсън остана като зашеметен от въпроса.
— Да… питал съм се — най-сетне отвърна той. — Но като че ли никой всъщност не знае.
Рандъл се усмихна.
— Да. Странно, нали? Може би един ден ще разберем.
— Погледът му също се насочи към дисплея. — Май чакахме достатъчно дълго. Време е най-сетне да тръгвам.
Уилсън протегна ръка.
— Успех, Рандъл.
— Благодаря, Уилсън.
Ръкуването беше крепко и от двете страни.
— Гледай да изпразниш ума си с изключение само на нещата, които трябва да си спомниш при пристигането — отново му напомни Уилсън. — Много е важно.
Рандъл пусна ръката му, мушна се под сферата на имплодера и се вмъкна вътре. Уилсън хлопна кръглата падаща врата, увери се, че е плътно затворена, отиде до пулта и натисна бутона за включване. Трите титаниеви пръстена бавно започнаха да се въртят, шевовете на кръглата врата като по чудо изчезнаха. Уилсън се обърна към Рандъл за последен път и отсечено му отдаде чест, като през цялото време се мъчеше да изглежда уверен, след което се обърна и тръгна към изхода.
Докато запечатваше вътрешната врата на Меркуриевата лаборатория, а после и бронираната, Уилсън се чувстваше неспокоен от последния си разговор с Рандъл.
С отекващи в пустотата стъпки той отиде до самия край на дългия бял коридор и изкачи белите стъпала към командния център. Освен ако не се опиташе да спре незабавно прехвърлянето, работата му с Рандъл беше приключила. Бе направил всичко по силите си да го обучи и напътства; това бе всичко, което можеше да се иска от него. Най-важното беше, че Рандъл остана в неведение за желанието на Г. М. да използва мисия Ездра за своите собствени цели и че е запазена тайната кое е Дървото на живота. Освен това Уилсън беше осигурил солидна основа, която даваше основания на Рандъл да смята, че всичко, което се иска от него, е възможно — защото в много отношения това вече е било правено и преди. Уилсън не можеше да се радва на подобен лукс, когато поискаха от него да изпълни своята мисия в историята.
— Изпълних своята част — прошепна той.
Вратата се отвори и Уилсън незабавно долови мисловната енергия и концентрацията на Меркуриевия екип, който се готвеше да задейства машината на времето. Оставаха само три минути преди тялото и душата на Рандъл да бъдат разбити на трилиони молекули в подготовка за прехвърлянето му.
Дейвин забеляза Уилсън.
— Добра работа — рече той.
Андре също се откъсна с неохота от екрана.
— Да, съгласен съм — каза той. Но на лицето му пробяга едва доловима подигравателна усмивка, която накара Уилсън да се усъмни в искреността на думите му.
Неколцина други членове на Меркуриевия екип също поздравиха Уилсън, докато минаваше покрай тях, но коментарите им само го накараха да бъде още по-нащрек. Тези хора рядко правеха комплименти.
Той отиде до бронираната стена и се загледа към величествената Меркуриева лаборатория. Огромната площ тънеше в смътна мъгла, с изключение на ярките светлини, осветяващи транспортната капсула и района непосредствено около нея. Рандъл още беше в кристалната сфера и трите титаниеви пръстена, които се въртяха около нея, вече се бяха превърнали в размазано петно. Рандъл представляваше много необичайна гледка с просешките си дрипи, вперил поглед в ромба на инфлатора високо на стената в другия край на залата. Той много добре знаеше, че молекулите му, разбити на кварк-глуонна плазма, ще бъдат изстреляни със скоростта на светлината към онзи ромб, където ще се създаде цепнатина в магнитното поле на планетата. През нея Рандъл щеше да бъде прехвърлен в друг свят, където знанията му щяха да го направят най-могъщия човек на Земята.
Уилсън наблюдаваше езика на тялото на Рандъл — искаше му се да е по-близо, за да види изражението на лицето му, но поради разстоянието не беше в състояние да различи нищо определено.
— Деветдесет секунди до прехвърлянето — наруши тишината гласът на Андре.
Уилсън отново си помисли за последния разговор с Надзирателя на мисия Ездра и изпита необяснимо безпокойство. Рандъл не беше от хората, които оставят нещата на случайността — той бе един от най-методичните професионалисти, които Уилсън бе срещал някога. И въпреки това беше оставил въпроса за произхода на жизнената сила за последния момент, преди да влезе в транспортната капсула. „Защо го направи?“