Титаниевите пръстени около капсулата се въртяха толкова бързо, че от размазано петно се бяха превърнали в сребриста мъгла.
— Готови ли сме за прехвърляне? — обади се Дейвин.
— Всички системи са в готовност — отвърна Андре.
Един по един учените в командния център даваха потвържденията си. Дейвин завъртя зеления превключвател, чу се щрак и процесът на прехвърляне започна.
Вече нямаше връщане назад.
Светлините в Меркуриевата лаборатория примигнаха.
Прозрачната преграда запулсира, когато огромни количества електричество потекоха по проводниците към лазерите и титаниевите пръстени около сферата на имплодера. Първият лазер стреля с оранжева светлина, след това вторият. Един по един лазерите се активираха в програмирана последователност, като стреляха от всички посоки. Уилсън беше така завладян от ставащото, че не чу как вратата на командния център зад него се отваря.
Влязоха трима души, един от тях върху ален „Сегуей“.
— Шейсет секунди до прехвърлянето — обади се Андре.
Уилсън виждаше по трепкането на мускулите на Рандъл, че лазерите го нараняват. Изпитваше ужасна болка, сякаш с всеки изстрел го пронизваха дълги студени игли, които след това се завъртаха в плътта му. Мощността на лазерите се увеличи и проблясъците станаха по-ярки, а честотата на стрелба — по-висока. Уилсън бавно изпусна дъх, когато си даде сметка, че точно в този момент беше изгубил съзнание.
— Трийсет секунди до прехвърлянето — спокойно каза Андре.
Енергийните криви на холографските дисплеи се покачваха и се синхронизираха. Всичко в командния център започна да се тресе, сякаш ставаше земетресение. Проводниците увеличиха мощността и трусовете станаха още по-силни.
— Започваме отваряне на магнитното поле — извика Дейвин.
Андре натисна жълт бутон на командния пулт, който задействаше ромба на инфлатора и създаваше цепнатина в магнитното поле на планетата.
Лазерите в лабораторията достигнаха до пълната си мощ и стреляха едновременно. От ослепителния им оранжев проблясък тялото на Рандъл се разпадна. Гледката на физическото унищожаване на Надзирателя накара Уилсън да ахне и да се запита дали прехвърлянето не е претърпяло провал и дали не става свидетел на смъртта на Рандъл.
— Петнайсет секунди — обяви Андре.
Лазерите в Меркуриевата лаборатория изведнъж угаснаха и трептенето изчезна.
Настъпи пълна тишина.
Тялото на Рандъл в транспортната капсула беше превърнато в блещукаща плазма, която се плискаше в стените на кристалната сфера като океански вълни при скалист бряг, сякаш цялата сграда се движеше.
Решителният глас на Андре наруши тишината:
— Десет… девет… осем… седем…
Ромбовидното скеле в лабораторията засия слабо. И тогава с ослепителен проблясък молекулите от сферата на имплодера се понесоха из помещението като небесен огън. Уилсън се извърна, толкова свирепо беше прехвърлянето.
Центърът на ромба беше оживял от енергия и блещукаше. Едва видими паяжини от високоенергийни частици се отскубваха от повърхността на плазмата и се понасяха по намагнетизираните титаниеви пръти.
— Три… две… едно. — Андре направи пауза. — Имаме прехвърляне.
Проводниците работеха на пълна мощност. Пет петавата. Десет петавата. Петнайсет. Времето започна да се изкривява.
Дум.
Магнитното поле се отвори и кварк-глуонната плазма на Рандъл бе всмукана от ромба на инфлатора, оставяйки след себе си пустота като в дълбокия космос. Меркуриевата лаборатория потъна в също такъв мистериозен мрак.
Внезапно блесна аварийното осветление, разкривайки как титаниевите пръстени около празната транспортна капсула бавно забавят въртенето си и спират. Уилсън стоеше зяпнал и замаян до преградата. Изведнъж осъзна, че Рандъл вече го няма и че самият той е направил всичко по силите си за успешното осъществяване на мисия Ездра.
— Получи ли се? — попита той и се обърна към командния пулт. Едва тогава видя тримата посетители в дъното на помещението. Г. М., Джаспър и Минерва стояха един до друг. Уилсън моментално усети как пребледнява и краката му омекват.
Дейвин смутено се извърна от Уилсън и потърси с поглед одобрението на Г. М.
— Можете да отговорите на въпроса — каза Г. М.
— Да, получи се — отвърна Дейвин, загледан в графиките.
Уилсън пак погледна транспортната капсула, за да се увери отново, че Рандъл наистина го няма. Видя зашеметената си физиономия, отразена в лъскавата повърхност на бронираното стъкло. Мускулите му започнаха да играят, когато осъзна, че всички са заговорничели срещу него. Може би с едно-единствено изключение — професор Оутър сигурно не беше замесен.