Уилсън поклати глава.
— Не, благодаря.
Когато професорът изчезна вътре, той разсеяно си помисли дали да не стане и да си тръгне. Но капучиното беше добро, слънцето грееше приятно в лицето му и му беше любопитно защо професорът е дошъл тук чак от Сан Диего специално заради него.
— Тревожех се, че ще се опиташ да се измъкнеш — каза професорът, докато сядаше отново на мястото си. — Но вече съм във форма. Щях да те догоня. — Той отпи от латето си.
— И през ум не ми е минавало подобно нещо — отвърна Уилсън.
— Предполагам, че си обиколил целия свят, ако се съди по тена и брадата ти.
— Целите Кариби, ако трябва да сме точни.
— Това обяснява защо не успяхме да те засечем по кредитните ти карти — обяви професорът, сякаш правеше епохално откритие. — Там нямат автоматични системи, нали? Както и да е, разбрахме къде си чак след като пристигна в Акапулко.
— Кои всъщност сте тези вие? — попита Уилсън.
— Първо искам да ти кажа, че ти прощавам за онази история с Минерва. — Професорът отпи още една глътка. — Нямаше начин да й устоиш. Сега го разбирам. Било й е наредено от Г. М. да се сближи с теб… Горкият нещастник.
— Кои сте вие? — повтори въпроса си Уилсън.
— Тя е умна и красива и желаеше тялото ти, бог знае защо. Пък и в края на краищата, ти си просто човек, при това мъж. Както и да е, прощавам ти. Тази история е зад гърба ни. И тъй, за бъдещето…
— Кои сте вие? — за трети път попита Уилсън.
Професорът го изгледа особено.
— Май престоят на тъпата ти платноходка те е направил опак, а? — Той се усмихна. — Но си прав да си подозрителен. Точно тук става интересно. Разбираш ли, вече работя за Г. М.
— Кажи ми, че се майтапиш.
— Да ти приличам на шут? Всъщност не отговаряй. Както и да е, май си имаме известен проблем с Рандъл.
— Не проявявам интерес — каза Уилсън и отмести поглед. — Всичко това е зад гърба ми.
— Трябва да ме изслушаш, Уилсън. И да си помислиш защо изобщо работя за такъв покварен и егоцентричен тип като Г. М. Познаваш ме, не мога да бъда наречен най-доверчивият човек на света. Всъщност самият ти навремето ме нарече сериен циник. Така че трябва да има основателна причина да съм тук, нали?
— Всеки може да бъде купен — каза Уилсън.
Професорът започна да се смее, сякаш никога не бе чувал по-смешно нещо.
— Не, не, изобщо не става дума за пари, уверявам те! — И в следващия миг стана съвсем сериозен. — Свързано е със свитъците от Мъртво море. Те се променят, Уилсън. Но щом не искаш и да чуеш за това, няма значение — каза той и се загледа в далечината.
— Как така се променят?
— Не, не. Пий си кафето и се наслаждавай.
— Стига, професоре. Не прави нещата по-трудни, отколкото е необходимо.
Професорът се наведе напред. Лицето му отново беше сериозно.
— И не става въпрос само за свитъците. Като че ли самата история се променя. И най-вече китайската история. Мисия Ездра е излязла от релси и Рандъл няма да се върне в „Ентърпрайз Корпорейшън“ поне докато сме живи.
— Как така няма да се върне?
— Ами… открихме негова снимка.
— И какво от това?
— Направена е трийсет и девет години след времето, в което го изпратихме.
Уилсън усети как го побиват тръпки.
— Рандъл Чен е замесен в един бунт, известен като Въстанието на боксьорите.
— Прочел съм всичко за Китай и никога не съм чувал за Въстанието на боксьорите.
— Защото историята се пренаписва направо под краката ни, Уилсън — през последните две седмици. С отклоняването си от точките на мисията Рандъл Чен я променя. — Гласът на професора беше искрено настойчив.
— Открихме негова снимка, със сините очи и всичко останало, направена през хиляда осемстотин деветдесет и девета в околностите на Пекин.
— Откъде си сигурен, че е истинска? — попита Уилсън. — Може да е фалшификат. Пък и по онова време би трябвало да е към седемдесетте. — Уилсън скръсти ръце на гърдите си.
— Да не би да си мислиш, че не го знам? — каза професорът и поклати глава, сякаш разговаря с малоумник. — Ще ме изслушаш ли или не?