Уилсън никога не беше виждал професора толкова сериозен.
— Добре, продължавай — най-сетне отвърна той.
— Снимката е била направена от журналист по време на някаква странна церемония на бойни изкуства в провинция Хебей през хиляда осемстотин деветдесет и девета югозападно от Пекин. Заснет е човек, наричащ себе си Учителя — човек, който повел Средното царство във война, каквато светът никога не е виждал. Целта му била да убие всеки чужденец в Китай, до последния човек. Свикал повече от един милион китайски селяни в своята „боксьорска“ армия и наредил чуждите посолства в Пекин да бъдат обсадени. В отговор Великите сили, тоест британци, французи, германци, руснаци, италианци, австралийци, японци и американци, мобилизирали войските си, за да освободят своите граждани. Китай щял да бъде нападнат безмилостно от петдесет и пет хилядна армия и над четиристотин кораба. И точно тогава императрица Цъ Си обявява война на целия свят.
— А стига бе — промълви Уилсън.
— Казвам ти самата истина, Уилсън. Всеки от неговите боксьори вярва, че е неуязвим за куршумите и сабите на който и да било чуждоземен дявол. Мислят си, че не могат да бъдат убити. Помисли за момент какво означава това.
Уилсън разтърка слепоочията си.
— Невъзможно.
— Всеки ден през последните две седмици данните в Дейта-Тран се променят. Информацията се преобразява в друга. Историята просто се променя. Цял екип го следи. Самата истина е.
— Ами хартиените книги? Печатните издания? Историята в тях променя ли се? — попита Уилсън.
— Променя се навсякъде с изключение на спомените ни. Можеш лично да провериш, ако искаш.
Сериозността на това, което чуваше Уилсън, рязко контрастираше с небрежната обстановка в кафенето. Никога не се беше замислял как историята може да бъде пренаписана, ако някой Надзирател се върне в миналото и промени нещо. Но той разбираше, че тъй като минало, настояще и бъдеще съществуват едновременно, би трябвало да има начин минали действия и събития да бъдат пренаписани.
— Разкажи ми за Въстанието на боксьорите — каза накрая Уилсън.
Професорът избута настрани чашата си.
— През хиляда осемстотин деветдесет и осма една малобройна секта на име „Големият меч“ от района на Шандун започнала да твърди, че притежава свръхестествени сили. Говорело се, че могат да улавят куршуми с голи ръце. Мълвата за неуязвимостта им плъзнала като горски пожар из северните провинции и започнала масирана пропаганда за набиране на нови членове. Силата им се харесвала на гладуващите селяни, измъчвани от сушите и епидемиите, вилнеещи из Китай от хиляда осемстотин и осемдесета до началото на двайсети век.
— Нима е имало суша? — попита обърканият Уилсън.
— Да, близо двайсет години суша, редуваща се с безброй наводнения. И китайците обвинявали западняците, че са им донесли тези нещастия. Хранителните запаси се изчерпали и китайските селяни в стремежа си да стоварят вината върху някого с хиляди започнали да се стичат при боксьорите. Били твърди поддръжници на империята и се заклевали да убиват всеки чужденец и новопокръстен християнин, който се осмелявал да стъпи на китайска земя. Били наречени боксьори, защото практикували бойни изкуства от такъв тип и провеждали много сложни тренировки, в които участвали десетки хиляди души из цял Китай.
— И наистина ли са били неуязвими? — попита Уилсън.
— За някои се говори, че са били, но всеки боксьор, ранен от чужденците, бил наказван със смърт заради това, че не е вярвал достатъчно в мисията им — смятало се, че липсата на достатъчно вяра е причината да са уязвими. Армията на боксьорите наброявала повече от един милион души към януари хиляда и деветстотната година. Верни на задачата си, те започнали систематично да избиват всички чужденци и местни християни в Китай, принуждавайки оцелелите да се изпокрият в импровизирани крепости в чуждите посолства в Пекин. Мъже, жени и деца бивали нарязвани на парчета, одирани или изгаряни живи. По-ужасна история не можеш да си представиш.
— И защо си сигурен, че зад всичко това стои Рандъл?
Професорът го прониза с поглед.
— Защото на въпросната снимка Рандъл не е остарял нито с един ден, откакто беше прехвърлен. По онова време би трябвало да е на седемдесет, както сам каза, но не е. — Професорът говореше тихо, за да не го чуят жените на съседната маса. — Рандъл Чен несъмнено пие мъзгата на Дървото на живота. Подозираме, че същото се отнася и за императрица Цъ Си. Открихме един забравен мандарински текст от хиляда осемстотин седемдесет и трета, в който пише, че „императрица Цъ Си така и не отстъпва властта на сина си Тун Чъ. Чрез някаква невероятна магия тя запазва цялата си младост и жизненост, сякаш с двайсетгодишна“.