19 ноември 2084 г.
15:30 ч. местно време
114 дни след началото на мисия Ездра
Като знак на капитулация Г. М. доплава в Сан Диего на борда на атомната си яхта „Ентърпрайз Корпорейшън“. Блестящият, дълъг 150 м бегемот изглеждаше като океански лайнер в сравнение с другите кораби в пристанището, а яхтата на Уилсън приличаше на малка играчка, когато двата съда се озоваха един до друг. „Ентърпрайз Корпорейшън“ беше толкова огромна, че върхът на мачтата на Уилсън едва достигаше до капитанския мостик.
Професор Оутър увещава Уилсън да го последва по коридора към президентския апартамент.
— Хайде, да приключваме с това — каза той.
Уилсън го изгледа свирепо.
— Срещаме се прекалено рано с Г. М. Склонен съм да кажа нещо много оскърбително.
Професорът се усмихна.
— Още по-добре — рече той и отвори двойната врата.
Луксозният апартамент бе окъпан в следобедната светлина, която се изливаше през високите от пода до тавана прозорци. От другата страна на стъклената стена заливът на Сан Диего искреше в яркосиньо, а гледката от тази височина беше съвсем различна от онази, която виждаше Уилсън от палубата на собствената си лодка.
През последните двайсет и четири часа той беше прочел точките на мисия Ездра и бе открил, че наистина се променят. Но едва когато отиде в библиотеката на Сан Диего, взе една хартиена книга и прочете за Въстанието на боксьорите, разбра със сигурност, че историята наистина се е променила. По предложение на професор Оутър той потърси информация за Сенге Ринчен и Чарлз Гордън. Ринчен не беше умрял при крепостите Дагу, както би трябвало да стане, а Гордън не напуснал Китай след подписването на Пекинската конвенция от 1860 г. Като по чудо двамата постъпили на служба при императрица Цъ Си, станали генерали в армията й и изиграли основна роля при потушаването на въстанието на тайпините две години по-късно.
Изглежда Сенге Ринчен и Чарлз Гордън в крайна сметка са се сражавали рамо до рамо с Рандъл Чен. Ринчен продължил да служи вярно на Цин през следващите пет години и успял да си върне триокото пауново перо. Умрял едва през 1865 г., когато попаднал в засада на ниански бунтовници в Шандун. Гордън пък се сдобил с прочутия прякор Китайския Гордън в Англия, толкова много се прославил с делата си в Изтока. За щастие, както му бе писано, по-късно станал любим генерал на кралица Виктория и губернатор на Судан; бил убит от зулуси в Хартум през 1885 г., каквато му беше съдбата от самото начало. Явно неговата роля в новата история на Китай не беше засегнала истинския му път в живота.
След като видя снимката на Рандъл Чен от 1899 г., Уилсън вече нямаше съмнения, че наистина е той. Макар да бяха изминали трийсет и девет години, Рандъл изглеждаше точно така, както и преди — единствената разлика бе, че косата му беше доста по-дълга и я носеше вързана на опашка. Уилсън разпозна и изражението му — пасивната, но решителна физиономия, която имаше, когато е силно съсредоточен.
Г. М. седеше изправен в моторизирано легло, а на стената зад него гордо се мъдреше емблемата на „Ентърпрайз Корпорейшън“. Лицето на стареца беше бледо и изпито; бялото на очите му беше мътножълто. Бе облечен в пурпурна пижама и с алено шалче на врата. Белите чаршафи го покриваха плътно и под тях се виждаха маркучите на системата, които минаваха от бедрата му до уреда за диализа до леглото. Уилсън видя в какво жалко състояние се намира и гневът му понамаля. Трудно беше да си ядосан на човек, който е на крачка от смъртта.
Застанал до леглото на Г. М., Джаспър Тредуел беше облечен в спретнат черен костюм с алена вратовръзка, подобна на шалчето на дядо му. От другата страна на леглото стоеше Минерва Хатауей в скромна кремава рокля, с прибрана на кок коса и безизразно лице. Нямаше как човек да не остане поразен от красотата й. До нея Дейвин Чан нервно си играеше с едно от копчетата на униформената си куртка.
Уилсън не беше изключил викането и ругатните, но предвид момента, просто влезе спокойно в стаята, спря при леглото на Г. М. и постави ръце зад гърба си.
— Как се чувствате, Г. М.? — любезно попита той.
На лицето на стареца се появи искрена усмивка.
— Казах им, че няма да влезете тук и да мърморите като някой глупак.
— Това не би променило нищо, нали? — с равен тон рече Уилсън. — Сега всички имаме проблем.
Г. М. кимна.
— Нека като начало да кажа, че съжалявам, задето не споделих истината с вас. Сега разбирам, че резултатите от действията ми имат ужасни последици за всички нас. — Той посочи с хилава ръка към опънатите си крака. — Не че ми остава да живея още много.