— Той просто е труден човек! — изсумтя Джаспър. — Не му пука дали ще оживееш или не. Очевидно е. Трябва да намерим друг начин. Господин Даулинг не е лоялен…
Г. М. вдигна немощната си ръка.
— Млъкни, Джаспър. Господин Даулинг знае какво прави. — Той погледна Уилсън. — Предполагам, че ще искате да тренирате с учителя Лъ Дан?
Уилсън кимна.
— Да. Вече е уредено.
— Мисля, че това е мъдър ход. Както сам казахте, трябва да бъдат осигурени добри шансове за успех. — Г. М. кимна на Минерва и тя пристъпи напред. — След като коригирате историята — каза Г. М., — което не се съмнявам, че ще направите, ви моля да обмислите една молба. Това е кристален съд от Ген-ЕП материал.
Минерва му подаде малката цилиндрична стъкленица. Уилсън много добре усети краткия физически контакт, докато вземаше съда от ръката й.
— Ако сметнете за подходящо и ако сте в състояние — продължи Г. М., — моля да върнете съда в „Ентърпрайз Корпорейшън“, пълен с мъзга от Дървото на живота.
— Ще бъда откровен — отвърна Уилсън. — Моите уважения, Г. М., но не съм сигурен дали ще бъда в състояние да ви донеса еликсира.
Г. М. отново приглади чаршафите.
— Моля ви единствено да обмислите внимателно молбата ми. Осъзнавам, че не съм в силна позиция. И както можете да си представите, изпитвам трудности да приема този факт. Но ще ви кажа следното. Вярвам, че ще вземете правилното решение и каквото и да е то, ще го подкрепя.
Погледът на Уилсън се спря върху съда в ръката му. Беше много лек и изглеждаше доста як — нямаше да се счупи, ако го изпусне. В единия си край имаше метална игла и капачка.
— Вътре има вакуум пета степен — със сериозен глас каза Дейвин. — Когато забиете иглата в дървото, съдът ще се напълни автоматично.
Уилсън прибра стъкленицата в джоба си.
— Предполагам, че срещата приключи. Ще ви съобщя веднага щом съм готов за прехвърлянето. Не се безпокойте, Г. М., ще имам предвид времето за подготовка и как ви се отразява то.
— Благодаря — отвърна той.
— Искате ли да обсъдим договор? — попита Джаспър.
— Ще направя това безплатно — отвърна Уилсън. — Заради себе си и заради Рандъл.
— Мога ли да дойда с теб? — неочаквано се обади Минерва. — Мога да ти помогна с подготовката.
Всички като че ли се изненадаха от въпроса й, но Уилсън прие, че това е поредната сцена, която им е наредено да изиграят. Минерва отметна кичур коса от лицето си. — Моля те, дай ми шанс да се докажа пред теб. Онова, което ти казах в лабораторията, е самата истина. Никога не съм те лъгала относно чувствата си.
Уилсън погледна прекрасното й лице.
— Колкото и да не ми се иска, ще трябва да отклоня предложението ти — рече той. — В момента единствено мисия Ездра е от значение.
52.
Пекин
Забраненият град
Дворът на върховната хармония
31 май 1900 г.
20:45 ч. местно време
Рандъл Чен стоеше с ръце зад гърба, облечен във воинска роба с озъбен дракон с пет нокътя, и гледаше последните останки от залеза. Беше последният ден от пролетта и вечерта бе ясна и гореща. Най-ярките звезди тъкмо започваха да примигват в смрачаващото се небе.
Цъ Си стоеше до него, облегнала ръка на рамото му.
— Това са само триста и петдесет души — с утешителен тон каза тя. — Няма да имат никакво значение за предстоящата битка.
— Изненадан съм, че британците или американците не са били информирани по телеграфа за предстоящото пристигане на техни войници — отвърна Рандъл. — Крайно нетипично е за тях.
— Допълнителни триста и петдесет души няма да променят съдбата на нито един западняк в Пекин — каза Цъ Си. — Трябва да се придържаме към плана си и да свикаме колкото се може повече боксьори. И когато сме готови, ще унищожим веднъж завинаги всеки самозванец в Пекин.
Рандъл се обърна към своята императрица и се загледа в профила й на отслабващата светлина. Дори след четиресет години тя си оставаше млада и прекрасна като в деня, когато се срещнаха за първи път. Абаносовата й коса беше все тъй лъскава; кожата продължаваше да изглежда като от порцелан. Копринената дреха обгръщаше тялото й по начин, който си заслужаваше да се види. Наистина беше толкова привлекателна, колкото и тогава — а в много отношения дори повече.