През втората седмица се понесоха слухове, че Учителя лично е дошъл на място и е участвал в атаката срещу западния край на дипломатическата улица. За късмет на съюзниците американската тежка картечница беше разположена точно там и нападението бе спряно. В деня след неуспешната атака боксьорите проявиха по-голяма изобретателност. Започнаха да копаят тунели под стените и да ги пълнят с динамит. Макар че това предизвика много страх в лагера на съюзниците заради силните експлозии, реалната заплаха идваше от ордите боксьори, които щяха да се втурнат по улиците веднага щом стените рухнат. С помощта на Уилсън обаче съюзниците много точно предвиждаха ходовете на противника и пращаха допълнителни подкрепления за отблъскване на грозящите ги заплахи.
През последната седмица тактиката на боксьорите отново се промени и стана по-консервативна. Те също вдигнаха дървени барикади в края на всяка улица и разположиха постове по тях. Изглежда новата им стратегия бе просто да придвижват малко по малко барикадите, понякога напредваха с не повече от метър-два, като с безкрайна енергия разтуряха и изграждаха отново фортификациите си. Бавното напредване и огромното им числено превъзходство най-сетне започнаха да дават резултат и боксьорите постепенно печелеха позиции.
Дори Уилсън започваше да се тревожи за положението, но за щастие късметът се усмихна на съюзниците, когато откриха наполовина закопано в земята англо-френско оръдие, забравено в изоставена леярна. Оръдието бе докарано в Пекин по време на Втората опиумна война четиресет години по-рано. Старата реликва бе почистена от двама американски морски пехотинци и закрепена за италианска рамка. Руските 9 фунтови снаряди, донесени случайно от Тиендзин, пасваха идеално и за първи път съюзниците се оказаха със сериозно оръжие, което с лекота можеше да се справи с бавно напредващите барикади на боксьорите. „Международното оръдие“, както започнаха да го наричат, се превърна в гордост за съюзническата защита и нанасяше страшни поражения, когато стреляше от упор.
Уилсън притисна гръб в стената от чували, преди да хвърли бърз поглед към укрепленията на боксьорите в края на улицата. Задушаващата воня на трупове изпълваше горещия въздух и той забеляза, че на слънцето се разлагаха най-малко сто трупа на китайци.
Морисън вкара патрон в цевта на пушката си и се прицели. До него имаше приведени десет войници и двама цивилни, всички с пушки. В далечината на всеки няколко секунди се чуваха приглушените гърмежи на оръдия. Китайски деца тичаха непрекъснато между съюзниците и подаваха пълнители на всеки, чиито муниции намаляваха. Мъжете бяха уморени и мръсни, мнозина с натъртвания и драскотини, някои с превръзки. Очите им бяха кървясали от недоспиване, а за да станат нещата още по-лоши, мнозина от западняците страдаха от дизентерия.
Уилсън постави ръка на рамото на Морисън.
— През късния следобед ще завали дъжд.
— Би било чудесно — отвърна Морисън, докато бършеше потта от челото си. — Тази жега е задушаваща.
— Дъждът ще бъде много силен — добави Уилсън. — Нефритеният канал ще се превърне в бурен поток, а стените на Пекин ще потънат в кал. Очаквам, че докато бурята бушува над града, боксьорите няма да атакуват.
Морисън погледна на север към притъмняващото небе.
— Всичко е добре дошло, само да си отдъхнем от тази жега.
— Джордж, не забравяй — посолствата ще издържат каквото и да хвърлят срещу нас боксьорите — каза Уилсън. — Просто трябва да бъдем нащрек и да мислим позитивно.
— Понякога се питам дали тази лудница ще свърши някога — отвърна Морисън. — Но всичко, което си казал досега, беше вярно. Така че кой съм аз, че да възразявам?
— Помощта ще пристигне. Просто трябва да издържим дотогава.
На Уилсън отчаяно му се искаше да сподели, че по-късно през деня трябва да напусне посолствата, но знаеше, че това би било неразумно. Джордж просто нямаше да го разбере.
— Отивам да проверя германското посолство — каза Уилсън. — Тревожат се, че външната стена поддава. После ще ида да кажа на сър Клод какво е положението.