Оръдията отново стреляха някъде наблизо и се чу свистенето на снарядите.
Морисън кимна.
— Ще бъда тук, ако ти потрябвам — каза той и отново се прицели. — Ще се грижа да запазим надмощие — добави журналистът и се изкиска.
— Посолствата могат и ще издържат до пристигането на помощта — повтори Уилсън. — Никога не губи вяра, каквото и да се случва.
— А ти да внимаваш — каза Морисън, без да се откъсва от мерника. — Без повече геройства, нали? И когато помощта най-сетне пристигне, ще си позволим няколко заслужени питиета, ако е рекъл господ.
57.
Пекин, Китай
Татарският град
Британско посолство
10 юли 1900 г.
18:04 ч. местно време
Под проливния дъжд и сред ослепителния блясък на непрекъснатите светкавици Уилсън се покатери на северната стена на британското посолство. Хаотичните ветрове връхлитаха така жестоко дърветата, че клонът на един могъщ бор се отчупи и падна с трясък върху стената до него. Валеше толкова силно, че Уилсън едва виждаше на няколко стъпки пред себе си, докато мина по върха на деветметровата стена, прехвърли въжето от другата страна и се спусна в дълбоката до коляно кал.
Над него изтрещя гръмотевица и по гърба му пробягаха тръпки.
Той вдигна качулката на наметалото си и тръгна през лепкавото тресавище към барикадата на боксьорите, която оттук приличаше на сянка, издигаща се в далечината. На колана си беше затъкнал „Колт“ 38-и калибър, даден му от капитан Макала. На гърба си носеше китайски къс меч, който бе взел от колекцията официални подаръци на сър Клод. Около дръжката на меча беше омотано друго въже с кука. Уилсън мина покрай купчина трупове, търкалящи се в калта в средата на алеята; най-малко двайсет тела бяха натрупани едно върху друго и не можеше да се каже дали са на боксьори, на християни или и на едните, и на другите. След това преодоля барикадата, направена от две преобърнати каруци и шейсетина чувала с пръст, и продължи нататък.
Дъждът се лееше свирепо, докато Уилсън вървеше по пустите странични улици към стените на Имперския град. Там разви въжето и хвърли куката нагоре, докато дъждът шибаше лицето му. На седмия опит най-сетне успя да закачи куката и се покатери с лекота, след което се спусна от другата страна.
Вече се намираше една крачка по-близо до целта си.
Уилсън знаеше, че шансовете да се натъкне на патрул на боксьорите вече са намалели, но въпреки това вървеше забързано и с наведена глава на север по алеите на разкошните китайски сгради. Небето бе почти съвсем черно и видимостта бе силно намаляла, а от грохота на бурята не се чуваше почти нищо.
Намираше се на около осемстотин метра от стените на Забранения град и докато приближаваше, Уилсън можеше да се закълне, че различава внушителните му постройки на блясъка на една светкавица, но в действителност очите го лъжеха. След кратко изгубване той най-сетне се озова на края на широкия петдесет метра ров, чиято вода бе кипнала от дъжда. Погледна часовника си — не разполагаше с много време. Зае позиция до пътя и изчака императорските каруци да се появят от дъжда на връщане от кланицата.
Небето бе толкова тъмно и дъждът валеше така силно, че Уилсън не чу първата каруца, докато тя почти не се изравни с него. Когато мина втората, той бързо изпълзя от храстите и се хвана за долната й страна, увиснал между предната и задната ос на сантиметри от пътя. Ослепителна мълния освети всичко за момент и Уилсън се замоли никой да не го е видял.
Смес от вода и кръв от труповете на крави над него в каруцата с всяко движение се процеждаше през тесните цепнатини. На всеки няколко секунди гадната течност капеше върху лицето и дрехите на Уилсън.
Каруците с месо пресякоха моста над Имперския ров и влязоха направо през Източната порта на цветята, огледално противоположна на онази, през която беше избягал Рандъл преди повече от четиресет години. Каруцарят извика някаква ругатня за лошото време на стражите и в отговор се чу кратък смях.
Отекна серия гръмотевици от всички страни, докато каруците минаваха през външните порти и навлизаха в Източния тунел на цветята. Уилсън видя краката на десетки евнуси и имперски войници, потърсили убежище от проливния дъжд. Не смееше дори да си поеме дъх, докато евнусите бършеха кървавата диря след каруците и парцалите им едва не закачаха тялото му.