В този момент нямаше как да не си помисли за Уилсън Даулинг, на около 200 години напред в бъдещето. Макар и доста нестандартен, менторът му го бе подготвил добре за предизвикателството да се справи с онези, които нямаха представа каква е истинската му цел. Точно както бе казал Уилсън, съдбата му беше наистина опияняваща. Мисия Ездра беше мисията на Рандъл и всичко се развиваше идеално по план.
Рандъл пое дълбоко дъх.
— Време е пехотата да тръгне — каза той.
8.
Аризона, Америка
Нортърн Ридж
20 юни 2084 г.
08:05 ч. местно време
64 дни преди началото на мисия Ездра
Уилсън Даулинг стоеше на ярката слънчева светлина с ръце на кръста и за последен път се замисли дали идеята е добра. Сърцето му биеше бясно в гърдите. Изпитваше страх — точно онзи неуловим тоник, който търсеше.
— Просто го направи — каза си той.
Помъчи се да изчисти съзнанието си, пое дъх и се втурна с всички сили по гладкия скален корниз, който бе избрал за точка на излитане. Задължително трябваше да вдигне най-малко трийсет и два километра в час — в противен случай със сигурност щеше да закачи високото 300 метра скално копие отдолу и парашутът му нямаше да се отвори добре — ако изобщо се отвореше.
Случеше ли се това, значи в момента поемаше последните си глътки въздух.
Преодолявайки границите на страха и физическите си способности, Уилсън се хвърли с неволен писък през ръба и се понесе във въздуха. Очакваше го километър и половина свободно падане — стига да успее да избегне назъбеното копие, стърчащо нагоре малко преди пропастта — след което следваше вертикалното спускане към река Колорадо.
Небето бе чисто и светлосиньо. Въздухът изобщо не помръдваше. Не се виждаха никакви облаци. Късното утринно слънце вече бе вдигнало температурата до 30 градуса — приятна суха жега.
Вятърът изведнъж зарева в ушите на Уилсън, когато той полетя през ръба — за момент нагоре, преди гравитацията, подобно на ръката на самия бог, да го повлече с ужасяваща сила надолу.
Под него зееше Големият каньон. Най-големият пролом на света, дълъг почти 450 километра и широк на места до 30. Издълбан в хилядите пластове скала от могъщата река Колорадо в продължение на шест милиона години, той бе зашеметяващо красиво и опасно място.
Това бе най-дълбоката част на каньона — над километър и половина от върха до дъното — и именно затова Уилсън искаше да направи скока си тук. Вече беше скачал от двата най-дълбоки каньона на света — Дяволския в Орегон и Котауаси в Перу — и изглеждаше напълно естествено Големият каньон също да влезе в списъка му. Никой досега не беше скачал от това място и технически този бе най-опасният скок, който бе правил някога.
По-малко от петдесет души бяха скачали в Големия каньон. Опити като този бяха забранени от племето хопи поради опасността и логистичната трудност при изваждането на скачача от дъното. Уилсън беше преговарял с вожда на племето в продължение на повече от две години. Накрая се разбраха да открият програма за стипендии на „Ентърпрайз Корпорейшън“ в Харвард, по която всяка година университетът щеше да приема двама от най-талантливите студенти на хопи в продължение на двайсет години. Уилсън вече беше официално член на племето и можеше да скача, когато си поиска.
Разперил широко ръце, с ревящ в ушите му вятър, той вдигна брадичка, за да изпъне тялото си максимално и да се възползва от всяка възможност да удължи полета си. Беше облечен в жълт олекотен парашутистки костюм „Хамил“ от памук с нишки от кевлар. Фините копринени криле от лактите до кръста му осигуряваха допълнителна подемна сила. Освен това носеше олекотена каска, обувки и парашут — всеки допълнителен грам можеше да означава живот или смърт. Очите му бяха защитени с прозрачни свръхлеки очила „Боле“.
Веднага щом скочи от корниза, Уилсън разбра, че няма да успее. Падаше прекалено бързо в редкия сух въздух. Назъбеният връх на палеозойската скала, вече на по-малко от сто метра отдолу, се носеше право към него. Уилсън извъртя тялото си в напразен опит да избегне неизбежния сблъсък и изгуби още повече подемна сила.