„Омега командата…“ Думите „Активирай Славей“ се отрониха от устните на Уилсън и усещане за топлина изпълни цялото му тяло, сякаш във вените му потече гореща вода, започвайки от гърдите и плъзвайки навън до върха на пръстите на ръцете и краката му. Съзнанието му моментално се проясни и той посегна към гърдите си и издърпа връвта.
Намираше се само на четиресет и пет метра от дъното на каньона.
Водещият парашут изскочи от раницата, тялото му рязко се преметна при изпъването на въжетата и основния парашут. Найлоновият балдахин се отвори и въздушните клетки се издуха с пукот. Скоростта на Уилсън значително намаля, но въпреки това той се удари в земята с такава сила, че дробовете му останаха без въздух. Без да може да овладее положението, отскочи от каменистото дъно, повлечен от неуправляемия парашут, и блъсна глава в огромна канара, след което полетя с краката напред в широката десет метра река Колорадо.
Щом регистрираха водата, ремъците на Уилсън автоматично се освободиха и парашутът отлетя настрана.
Заради командата „Славей“ Уилсън не изпитваше болка; съзнанието му бе ясно, мислите — подредени и логични. Силното течение го повлече и той се озова изцяло под вода, без да е сигурен къде е горе и долу. Напълно спокоен, се отпусна в кафявата бързо течаща река и зачака. Бавно свали каската и я пусна във водата. Ако не си поемеше скоро дъх, със сигурност щеше да се удави. Усети как сърцето му започна да бие все по-бавно и по-бавно. Къде беше повърхността?
„Дръж се — каза си той. — Без паника“.
Коляното му закачи нещо. Там трябваше да е дъното на реката. Като си представи обстановката, Уилсън издиша малкото въздух, останал в дробовете му, потъна още повече, сви се на кълбо и се оттласна нагоре от твърдото дъно. С абсолютно изпънато тяло той се понесе към все по-ярката светлина, докато не се озова на повърхността и пое първата си глътка въздух за повече от минута. Напълни дробовете си с въздух, потопи се непосредствено под повърхността и заплува колкото се може по-бързо, докато не стигна до калния бряг. Летаргично измъкна очуканото си тяло на твърдата земя, обърна се по гръб — все още наполовина във водата — и издиша.
Кръв течеше от десетки драскотини по лицето и врата му.
Реши, че е време да се връща в „Ентърпрайз Корпорейшън“. После поклати глава.
„Ама че безумна мисъл в момент като този“.
Погледът му се насочи към ослепителната ивица пустинно небе високо над него. За трети път през последния месец се беше разминал на косъм със смъртта.
— Какви ги върша, по дяволите? — промълви той.
9.
Калифорния, Америка
„Ентърпрайз Корпорейшън“
Аудиторията в централата на фирмата
21 юни 2084 г.
10:55 ч. местно време
63 дни преди началото на мисия Ездра
— Аз също имам специални способности — каза професор Оутър.
Уилсън погледна към дребния мъж, който седеше до него.
— О, нима?
— Да. Екстрасенс съм — прошепна той. — Вчера си имал неприятности при скока. Казах ти, че е прекалено опасно.
— Внимавай — каза Уилсън и посочи към сцената. — Знаеш колко сериозно вземат тези пчелички изявленията на компанията.
Двамата седяха на първия ред на главната аудитория, отдясно на сцената. Повече от 3500 служители бяха заели всички налични места в огромното амфитеатрално помещение. Макар и многобройна, тълпата беше невероятно смълчана и във въздуха се чуваше само тихо мърморене.
Уилсън изглеждаше добре; само двайсет и четири часа след скока му в Големия каньон по лицето и ръцете му нямаше нито една драскотина. Носеше черно дълго сако, черни панталони и черни, лъснати до блясък обувки. Яката на сакото беше висока и твърда. Дрехите бяха от неопамук — дишаща еластична материя, която никога не се мокреше, дори ако на главата ти се изсипе цял потоп. И никога не се цапаше, като в същото време си оставаше мека и гладка на допир. На ревера му имаше значка на Меркуриев лейтенант — съветник на Меркуриевия екип, подчинен на Меркуриевия командир Дейвин Чан и неговия пръв помощник — Меркуриев тактик Андре Стайнбек.