— Разбрах, че си изгубил парашута и каската си — шепнешком продължи професор Оутър. — Дрехите ти станали на кървави парцали. Нещата са тръгнали зле както обикновено, а?
Уилсън се наведе към него.
— Нима ти изглеждам така, сякаш съм имал неприятности?
Отговорът беше не по-малко сериозен.
— Това как изглеждаш не ми говори нищо. — Професорът се приближи още повече и зашепна едва чуто. — Най-вероятно си се излекувал. — След като не получи отговор в продължение на няколко секунди, той изсумтя разочаровано. — Напоследък нищо не споделяш.
Уилсън беше особено предпазлив, когато професорът говореше за омега програмирането му. Те бяха единствените двама души на планетата, които знаеха за необичайните му способности, и Уилсън възнамеряваше това да си остане точно така.
Професор Оутър беше в началото на петдесетте и трудно можеше да се нарече красавец. „Непрекрасен“ беше терминът, с който го описваше Уилсън. Рошавата му черна коса, прошарена с бели косми, стърчеше във всички посоки, сякаш беше бръкнал в контакт. Късото му тяло подчертаваше шкембето му, ръцете му бяха малки, с добре поддържан маникюр. Алберт Айнщайн беше безпрекословният идол на Оутър и приликата между двамата учени беше поразителна. Имитирайки Айнщайн, Оутър винаги носеше едни и същи дрехи — син панталон, бяла риза и маратонки „Найки“. Имаше по седем комплекта от всичко. Професорът цитираше Нобеловия лауреат, твърдейки, че така всеки ден прави едно емоционално заредено решение по-малко, а през годините тези милиарди мисловни процеси могат да се използват за нещо далеч по-смислено.
Уилсън и професор Оутър бяха приятели от повече от десет години. Бяха се запознали в университета в Сидни. С докторат по неврология, професорът беше виновник за омега програмирането на Уилсън. Незаконната процедура активираше част от мозъка, известна като „божествената кутия“, чрез бомбардиране с високочестотен ултразвук. Идеята беше хрумнала на Оутър, след като прочете статия за радист от военноморските сили, който поради повреда в оборудването бил изложен на случайно кодирани ултразвуци в продължение на три месеца по време на плаване. В резултат морякът открил, че оздравява сто пъти по-бързо от обичайното. Военните започнали проучвания, но Световната здравна организация бързо се намесила и забранила всякакви церебрални тестове върху божествената кутия с довода, че е много опасно.
Като истински самозван гений, професорът продължи проучванията на военните — и резултатите се оказаха направо поразителни. С гласова команда Уилсън можеше да отмени работата на собствената си нервна система, което имаше две ясни преимущества. Паметта му стана почти непогрешима и тялото му можеше да се възстанови само за часове, докато на нормален човек щяха да са му нужни много седмици.
Професорът наистина беше гений, но бе чудат и нестандартен; неуморният му ум непрекъснато скачаше от една тема на друга, много от заключенията му бяха пропити с конспиративни теории или неудовлетвореност. Но иначе беше забавен — Уилсън му признаваше поне това — и около него никога не беше скучно. И което бе най-важното, професорът час по час проявяваше невъобразима находчивост, а за подобни моменти чакането си заслужаваше. Подобно на много големи приятелства, двамата бяха различни почти във всичко, но сега не този проблем спъваше отношенията им, а растящото разочарование на Уилсън от собственото му място в света и несигурността му относно бъдещето.
— И как точно изгубих парашута си? — попита Уилсън.
Професор Оутър се усмихна.
— Мислиш си, че всички ме мразят, но не е така. Имам верни шпиони, които те държат под око.
— Сериозно, как разбра?
— Ти ми кажи истината. Тогава и аз ще ти кажа. Това е предложението.
В този момент Г. М. и Джаспър Тредуел се появиха на сцената и над 3500 души в аудиторията се изправиха на крака и избухнаха в спонтанни аплодисменти. Двамата Тредуел пристигнаха точно навреме и образите им цъфнаха на двата 20 метрови екрана, увиснали над тях. Уилсън също се изправи и издърпа професор Оутър. Служителите и постоянните контрактори бяха задължени да присъстват на изявленията на компанията, но професорът предпочиташе да иде в ада, отколкото да танцува под звуците на такава предвидима корпоративна музика. В резултат той беше единственият, който не аплодираше.
Г. М. излезе на сцената в алено „Сегуей ПТ“ — захранвано с електричество двуколесно средство за придвижване с автоматичен баланс. Истинското му име беше Годфри Мартин Тредуел, той бе изпълнителен директор, председател на борда и главен акционер на „Ентърпрайз Корпорейшън“. За всички, освен за жена си Годфри Мартин беше известен като Г. М.; на възраст над 120 години, той беше начело на компанията в продължение на повече от седем десетилетия. И тези десетилетия определено бяха период на просперитет. Именно Г. М. бе превърнал „Ентърпрайз Корпорейшън“ в онова, което тя бе днес — най-голямата и най-печеливша компания в света.