Аплодисментите започнаха колебливо, но продължиха гръмко много след като старецът и Джаспър бяха напуснали сцената. Всички станаха от местата си, залата зажужа от оживени разговори. Дори професор Оутър се изправи от стола си и запляска с ръце. Единствено Уилсън остана седнал. Опитваше се да разшифрова какво се беше случило между него и великия мъж.
— Май си имаш почитател във висшето ръководство — каза професорът. — Видя ли как те гледаше Г. М.? За момент се уплаших, че гледа към мен!
„И сега начело ще е Джаспър“ — осъзна Уилсън. Истински кошмар. Това със сигурност означаваше, че програмата „Надзирател“ и Меркуриевият екип са загазили. Джаспър открай време бе заявявал открито нежеланието си да манипулират времето. Това беше колкото добре, толкова и зле, реши Уилсън. При бюджетни съкращения щеше да се наложи да го освободят от договора му — клаузата за Надзирателя вече нямаше да е в сила. Той отново щеше да е свободен човек. От друга страна, ако Джаспър съкратеше бюджета, мисия Ездра щеше да бъде изложена на риск, а наред с нея и много други неща.
Когато аудиторията се изпразни, професор Оутър рухна в стола до Уилсън.
— Нещата се променят, друже — каза той с ясно изразен австралийски акцент. — Ново ръководство, нов бизнес, нови корпоративни идеали. Винаги става така.
— Единственото важно е мисия Ездра да бъде завършена — тихо рече Уилсън. — Знаеш колко голям е залогът.
— Г. М. има още пет месеца, преди да се оттегли. Дотогава мисията отдавна ще е приключила. — Професорът пусна още една въздишка. — После ще трябва да си търся нова работа.
— Пак можеш да работиш за мен — отвърна Уилсън. — Ще се захванем с нещо заедно.
— По начина, по който я караш, ти остава не повече от седмица живот. — Професорът изведнъж се сепна. — Чакай, хрумна ми нещо! Можем да работим за Джаспър. Доколкото си спомням, при последната ви среща го нарече „хлъзгав паразит“ и „отрепката на земята“. Много те бива с хората.
Уилсън стана от стола си.
— Не се безпокой, помня какво стана.
Професорът поклати глава.
— Джаспър ще те изхвърли оттук веднага щом му се отвори възможност.
— Чудесно — отвърна Уилсън. — И без това ми е дошло до гуша от това място. — Той потърка брадичката си. — Но все имам чувството, че Г. М. е замислил нещо. Неслучайно гледаше към мен.
Професорът се разсмя.
— Толкова е дърт, че сигурно не е можел дори да те види!
— Смей се колкото си искаш — отвърна Уилсън. — Казвам ти, замислил е нещо.
10.
Сан Франциско, Америка
„Ентърпрайз Корпорейшън“
Сграда „Меркурий“, етаж 2
21 юни 2084 г.
12:50 ч. местно време
63 дни преди началото на мисия Ездра
Почти два часа по-късно Уилсън стоеше в работната стая на директорите и очакваше пристигането на Андре и Рандъл. Мразеше работните срещи на Андре — от негова страна всичко беше по график и следващите трийсет минути със сигурност щяха да са загуба на време.
Едната стена на просторното помещение беше изпяло стъклена и откриваше панорамен изглед към тучната зелена трева, простираща се до хоризонта. Огромни калифорнийски секвои, някои високи над 100 метра, образуваха прохладна сянка над потъналите в зеленина смърчове и борове. Под тях имаше гъст, процъфтяващ свят от храсталаци, дръвчета и папрати. Гората отвън бе прочута като последния хабитат на Brachyramphus marmoratus, красива дребна морска птица, която гнездеше единствено в старите гори в района. Уилсън никога не я беше виждал, но други служители на „Ентърпрайз Корпорейшън“ твърдяха, че от време на време са зървали по някоя птичка.
Спомни си, че навремето това бе кабинетът на Бартън Ингърсън, но след като той си бе отишъл, нещата се бяха променили. Черният гранитен под бе сменен с полиран бял мрамор; шестоъгълната заседателна маса бе изчезнала и на нейно място се мъдреше по-голяма правоъгълна, изработена от бял бук. Кръгът удобни сини кушетки бе сменен от бежови кожени канапета за трима души; прозрачното стъкло на вратите вече беше матирано. Емблемата на „Ентърпрайз Корпорейшън“ беше изчезнала от стената наред с бюрото и директорския стол на Бартън. Желанието за нов старт е разбираемо, помисли си Уилсън, но изглеждаше, че екипът по интериорен дизайн бе получил нареждане да промени всичко. Все едно Бартън никога не е стъпвал на това място; сякаш споменът за него можеше да се заличи толкова лесно, колкото да се махне логото от стената.